Параноялна психопатия

„Седмопръстият“ глава 5, част първа


- Моля, легнете на кушетката.
Седмопръстият се излегна на диванчето и намести възглавничката под тила си. Пое безшумно въздух и сплете пръсти на корема.
Мълчание... мълчание...
- Кхъ, кхъ, какво трябва да правя? - попита той.
- Кажете нещо.
- Какво?
- Каквото искате. Вие решете.
- Не знам, "печка"?
- Печка? И за какво ви напомня тя?
- На... печка.
- Добре, разкажете нещо за себе си.
- Еми това няма как да стане.
- Защо?
- Не помня нищо.
Мълчание.... мълчание...
- Ще ви впиша в картона като Ансел Борн.
- Защо?
- Стандартно обозначение в касификатора. Така регистрираме случаите на лица с амнезия.
- Кой?
- Ние. Психиатрите. Нещо като Джон Доу за труповете. Нарицателно за дисоциативна фуга.
- Тоест?
- Дисоциативната фуга обикновено е краткотрайно състояние, но може да трае и няколко месеца или повече. Притежава всички характеристики на дисоциативната амнезия, плюс целенасочено пътуване извън дома или работното място, въпреки че поведението за непознатите може да изглежда напълно нормално.
- Ааа...
- За начало можем да направим асоциативен тест, но знаете ли, нека опитаме така. Напишете някакъв свободен текст. Каквото искате: разказ, случка, история, някаква фантазия. Изобщо каквото ви идва.
- Това ще ми помогне да си спомня кой съм?
- Много често творчеството е врата към подсъзнанието. При всички случаи поне ще получим данни за анализ. Отправна точка.
- Ами добре. Как?
- Така: взимате лист и химикал, почвате да пишете и като сте говов ми го донасяте. Можете да ползвате чакалнята - докторът му подаде бележик с втъкнат в него химикал от 50 ст. - Действайте.
- Каквото ми хрумне ли?
- Да. Може да е повествователен текст или не. Абе напишете една-две страници. Нещо което ви е впечатлило или ви терзае, вие решете.
- Какво е повествователен?
- Значи описателен, разказвателен, картинен текст. Който принадлежи към художествената проза; белетристичен.
- Аха... добре. Отивам тогава в чакалнята.
- Да. Като сте готов чукнете.
- Ъъ, там има ли тоалетна?
- Питайте секретарката, тя ще ви упъти.
След петдесетина минути седмопръстият плахо почука и подаде глава в кабинета. Докторът дремеше във фотьойла. Беше се килнал и врата му висеше на една страна. От устата към ризата му се беше проточила нишка слюнка.
- Аз, такова...
Докторът се сепна, намести се и му направи знак с ръка да влезе. Взе листа, погледна го. После го обърна обратно и отново го огледа над очилата.
- Какво е това?
- Нали искахте да напиша нещо.
- Да но, какво е?
- Ами седнах както ми казахте и там имаше едно дърво с едни врабчета и аз се заслушах...
- Хм? Почеркът ви е малко неясен, а не съм добре с очите, ще ми го прочетете ли на глас.
Седмопръстият се пресегна за листа, направи крачка и половина напред и зачете, полюшвайки рамене наляво надясно, като ученик на изпит:
"Чик-чирик, чикчикчирик! Чик-чик-чиирик! Чиийк-чирик, чийк-чирик! Чик-чирик-чирик! Чирик, чирик, чирик! Чикчирик, чикчирк! Чикчириййййк! Чийййк-чирик, чийййййк-чирик, чирик! Чик, чик, чик-чирик! Чик-чийк-чирик!... Чик-чирик-чирик-чирик... "
- Кхъ, кхъх, достатъчно - прокашля се доктора.
- Ама аз съм на средата... Какво, обърках ли нещо?
- Не.
- Не знам как ми хрумна? Докато стоях и се чудех и...
- Няма значение. Седнете. Обмисляли ли сте самоубийство?
- Кой аз? Не. Защо?
- Знаете ли, че пациентите с амнезия са предразположени в пъти повече към суицидни действия, отколкото останалите хора.
-  Не ми е минавало през акъла. Нямам желание за самоубиство и не обмислям убийство. Макар че гайдарите много ме дразнят.
- Блазе ви - докторът отбеляза нещо във файла.
- Моля?
- Казвам че това е чудесно. Понякога амнезията е рационалният отговор на нервната система на някаква непреодолима психотравма.
- Като загуба на пръсти?
- Може би?
- Помня всичко, но само от един момент нататък. Преди това... дупка.
- Работната процедурна памет не е засегната. Но склада ви е празен. Или по скоро вратата му е залостена. Може да се наложи да я разбием. Но първо ще погледнем през ключалката и ще претърсим подсъзнанието.
- Като казвате "разбием" какво имате предвид?
- Мислили ли сте за електрошокова терапия?
- Никога не съм чувал за нея.
- Доста радикална процедура. За сега ще я оставим като резервен вариант. Ще опитаме с психоанализа?
- Колко ще отнеме това?
- Може би месец? А може би години?
Мълчание... мълчание...
- А, за днес времето ни изтече! - надигна се от креслото доктора. - Така че, сега се приберете в къщи и елате с текста следващият път. Но без чикчирик. Напишете някаква история. Няма значение каква, разкажете нещо което ви е интересно, Ако не се сещате измислете. Ако искате се напийте. Ни после го препишете четливо.
- Добре, докторе. Може ли да е сън например?
- Разбира се.
- Защото аз много сънувам.
- Довиждане. Очаквам ви следващият, какво се пада, вторник. И платете таксата на секретарката.
- Предпочитам да платя на вас. Тя само ме упъти към тоалетната.
- Вие плащате на мен. А аз плащам на нея.
- Значи като и дам парите тя ви ги носи на вас, а после вие и давате на нея. А, ясно. Ами тогава всичко хубаво.
- Довиждане.

.



Още щом се прибра седмопръстият седна и се хвана да пише. Оказа се по-лесно отколкото предполагаше. Само след два часа текста беше завършен и за още половин редактиран.
„Искаш история – ето ти тогава“ помисли си той и си отвори за награда една бира. Излегна се на дивана и зачете крайния вариант:

„- … Сега пъхни щуцера във входа на дланеца и отвърти винтила четвърт оборот.
– На коя страна?
– Надясно, докато щракне шплента… ДЯСНО, БЕ!
– А да. Мамка му.
– Свържи клапана на трансформатора с „X-Cora-a“
– Да положа ли соленоида по средата?
– Изчакай първо връзките да се синхронизират в обща маса.
– Чакам… готово, стана.
– Така, изрежи свободните жици от преостата. Стой! Дай на мен.
– Ето ти клемата на програматора: C (common). Такаа, сега лентата по номерациите…
– Уфф, ама че дребни букви, нищо не мога да видя! Прокарай, прокарай го в затвора!
– Готово.
– Сега, аз държа оттук, а ти затегни винта на обтегача. По-бързо де!
– Йес! Захранването… Къде е 24VAC?
– 24 е за външния модул. Трябва ни 13 мм-ов.
– Сигурен ли си?
– Захранващият кабел трябва да бъде 14 AWG(1.85)
– Заемяването на зелената жица ли е?
– Не помня.
– Е тогава какво сме седнали да го монтираме, и без това батерията трябва да е литиева.
– Нея ще я сменим накрая. Дай сега да свалим държача на релето за да пасне клемата.
– P на G. Ще направим ръчно байпасиране. Натисни SEN-ора.
– НЕ ТОЗИ!… МАМКА МУ!  ФАК! ФАК! ФАК!… ТИ МАЛОУМЕН ЛИ СИ БЕ!
– Без да искам, съжалявам!
– А е, писна ми, не става и не става!
– Майната му! Дай да се ебаваме с кретените.
– Искаш ли бира?

* * *
13.56
Иван пъхна показалеца на лявата си ръка в шайбата на апарата, щракна с пръсти във въздуха за начало на операцията и почна да набира: 02 892 22 47
– Свободно. Дава свободно.
Коста седеше в очкаване стиснал слушалката на дуплекса и го наблюдаваше, захапал долната си устна.
При четвъртия сигнал някой вдигна. Иван подаде знак.
– Ало… – чу се тънък женски глас оттатък.
Иван веднага заговори все едно абоната на избрания номер се включил по грешка във вече течащ разговор:
– … Не съм бил аз, дори не съм ходил там.
– Ало? Ало, кого търсите? – гласът на другия край на линията повиши тон за да го чуят.
Коста продължи без да отреагира:
– Не си бил ти. А тогава кой?
– Не знам – отвърна убедително Иван. – Все някой.
Оттатък продължаваха настойчиво:
– Ало кой е? Ало кой е? Кой търсите? Бъркате номера.
Двамата продължиха да го игнорират и продължаваха да водят разговора си все едно са сами на линията.
– Аз нямам причина да го правя. Дължеше пари не само на мен. На теб също.
– Е, и?
– Може ти да си го убил?
– Аз? Не съм. Дори не бях в града.
– Да де. Точно това се очаква ако си го поръчал.
Гласът от другата страна на линията се умълча и задиша ускорено. Чу се приглушен шепот:
– Кириле… Кириле, ела да чуеш. -„Кво ма?“ -Тука двама говорят за убийства! Шшт, по-тихо. – „Кво? Кво става?“ – Не знам. Някакви говорят за убийства. Тихо.“
Иван вдигна палец към Коста и му намигна „хванаха се“:
– Казах „може“ – репликира  Иван. – Все пак някой му е пръснал черепа.
– Бил е професионалист.
– Определено. Един истрел с 22 калибър, точно в сърцето. Дори няма нужда от контролен.
Оттатък достигна мъжки говор: „Мен ли търсят? Кой е? Дай да чуя. – Линиите май са се преплели. Ела, слушай. – Дай.“
– Както и да е – продължи Иван, – дай да вършиме работа. Готов ли си със стоката?
– В момента минава митницата. Нашият човек я пое. Утре може да я имаш. Парите?
– В наличност. 200 000 в банкноти по 100 и 200 €.
– Къде ще направим размяната?
Дишането в слушалката се измени. Стана някак по накъсано и плитко, с големи паузи, сякаш някой поемаше дълбоко въздух, мъчеше се да го задържи и после дишаше като прегряло куче:
„Киче… кви са тия бе!“ – изпъхтя задавено мъжа оттатък.
Иван извърна лице от слушалката и повиши глас към въображаем събеседник в стаята: „Докарайте ми Горилата и Пора! И изкарайте Тони дебелия от мазето“. После пак заговори в телефона:
– Слушай, Череп, този път трябва да сме предазливи. Ченгетата са се активизирали.
– Какво предлагаш?
– Няма да се срещаме директно. Ще разменим стоката на уговорено място. Без личен контакт.
– Хм… Не работя на доверие. Не става.
– Доверие никому. Ще разменим заложници. Аз ще ти пратя брат ми, ти ми дай някой от твоите.
– … Кой искаш?
– Например жена ти или…
– Забрави. Не става. Не бъркам семейството в бизнеса. Можеш да вземеш адвоката или Ряпата.
– Окей, адвоката е окей. Прати го на горската вила. Къде ще оставиш стоката?
Коста се престори че мисли, докато оттатък Кичето и Кирил се бореха за слушалката и дишаха асматично.
– Знаеш ли къде е трафопоста дето държахме Райко кръста, преди да…
– В Бишика? Да.
– Отзад в парцела има варел за нафта пълен с дъждовна вода. Ще сложим бялото в бидонче и ще го потопим в отработено машинно масло с пудовка.
– Чакай да помисля… Става. Имам маршрут за изтегляне.
– Искам парите да са в пътна чанта или куфар. Оставяте ги в шкафче за багаж на автогарата и ми се обаждате с шифъра. Ключа предавате на клошаря до църквата.
– Ясно. Но без телефони, ще държим връзка по станциите.
– И без грешки. Не искам втори Нови искър.
– Нито пък аз. Това ли е всичко?
– Слушай, излезе една поръчка.
– Каква?
– Фирмаджия. Кмета плаща.
– Колко?
– 10 бона, за някакъв хазартаджия.
– 10! Тоя си прави ташак. Това са трохи.
– Ще има и бонуси в тръжната документация с общинските имоти.
– Алчно копеле. Добре, ще помисля.
– Решавай бързо, защото ще я даде на някой друг.
– Окей, доскоро.
– Доскоро, чао.

Васил чукна контактната пластина все едно затвори и връзката прекъсна.

„Киче, чули бе!… Леле, Кириле, да се обадим веднага в полицията! – Не, чакай! Знам за кой трафопост говорят! – Бе ти луд ли си бе! Тия говореха за убийството по новините! – Чух. Ама можем да си оправим веднъж за винаги живота. Викай свекъра!“

Седнопръстият се захили доволно, пъхна листата в найлонов джоб за документи и легна да спи.
.