ЕКСКУРЗИЯ ДО СЕЛО (разказ)

Разказ на Владимир Сорокин от сборника Пир(адаптиран превод)



- Ей го междуселския – посочи с цигара напред в тъмното Горбузанов.
Шофьора кимна и нави волана; с меко ръмжене Волгата се заклати по изровените коловози. Фаровете осветиха пътя: спечена глина, тук там проскубани храсти и рядка брзова гора наоколо.
- Тук местата са добри за гъби. - обади се тихо Янаки. - Гората е рядка и почвата е много подходяща – торф. Пълно е с печурки... Друг път не си ли идвал? - обърна се той към Цвятко.
- Не, не съм имал случай.
- А пък аз честичко. Стане ли август до септември - тука съм. През август са печурките, пълно е. И други гъби има, ама печурки - да се шашнеш. Бол!
- Много, а? - попита шофьора без да откъсва очи от пътя.
- За половин ден спокойно ще набереш две големи ведра... като нищо, Пеньо, ей така. Тука в ниското, сега не се вижда да ти покажа... аха... а през септември - манатарки, челадинки... Ама не баш тука, а тъдява. като минеш още километър-два.
- А ние миналата година из Странджа обикаляхме - включи се Цвятко. - В началото на октомври. Не им беше баш сезона, ама нищо, почти две щайки пумпалки напълнихме.
Горбузанов се засмя. - Веднага става ясно Цвятко - не си гъбар ти. Две щайги. Че тях тогава с машина да ги береш можеш. Хвърли един брезент на поляната и греби с шепи.
- Именно - обади се шофьорът, заобикаляйки голяма локва мътнокафява вода. - Случвало се е някой път, като тръгнем из Странджа, по две мешки да натъпчем с пумпалки и кукумарки. Жената после цял месец затваря буркани
Горбузанов дръпна за последно от цигарата и изхвърли фаса през прозореца. - Пеньо, ей там зад ония дръвчета спираме...
Шофьорът свърна към горичката и угаси мотора.
- Е, стигнахме вече - Янаки бавно се измъкна от колата, сключи ръце на врата си и се протегна. - Оооо... каква тишина само...
Цвятко също излезе навън и се огледа. Около тях тъмнееше нощния лес.
Цвятко докосна с ръце влажните листа на една млада брезичка. - Само брези растат тука.
- Аха - Горбузанов бутна вратата и погледна светещия циферблат на часовника си. - 11.30. Нормално. В график сме.
Шофьора смъкна предната седалка, свали си сакото и с пъшкане се намести назад.
- Какво, ще придремеш ли? - наведе се към него Горбузанов.
- Аха. Ще поспя.
- Ами давай - Горбузанов се изправи и хлопна Цвятко по гърба. - А ние ще вървим полека.
- Успех - промърмори шофьора, разполагайки се по-удобно.
- Айде, колега, да вървим. Ей я пътеката.
Цвятко мълчаливо закрачи след него в тъмното. Под краката им зашумоляха треви и запращяха клони; влажни листа се лепяха по лицата им.
Горбузанов изтръска цигара и запуши. - Аз тука, по-миналата година дори бивол срещнах. Вървим си с приятели и той насреща ни пердаши. Ебати и чудовището!
- Грамаден?
- К'во говориш. Ужас! Абе те напоследък все лабави нещо... ама тоя - як бивол!
- И аз като слизах от Мальовица също съм виждал. Женски де. И глигани имаше. Ние за диви патици бяхме тогава. Сутринта тръгнахме и по едно време гледаме, рият в някаква нива. Ранна есен беше, още картофите не бяха прибрани...
- И те к'во, жуят, а? Мамицата им!
- Водача ни видя и се обърна. Гледа ни, а после като се нахвърли. И бумти, сумти - направо като танк!
- Яки зверове са те. Особено наесен. Тлъсти, охранени. Аз вече три съм гътнал с чифтето.
Двамата мъже прекрачиха едно повалено дърво и стъпиха на по-широка пътека.
- Досега съм нямал сгода - рече Цвятко взирайки се през влажната тъмнина на оредяващата горичка. - То и пушка нямам де, само пистолет. Пък не ми се стреля с него по...
- Абе с тях трябва внимателно. Ако ще гърмиш - на сигурно да е. А то един познат с деветки решил да го перне изотзаде. Ранил го, ама той по него. Само го ядосал. Добре, че друг го отървал и го нацелил. А оня се посрал, напълнил гащите.
- Насрал се, верно?
- Ъха.
Гората свърши. Отстрани край пътя се замяркаха самотни храсти. Слаб вятър леко ги разклащаше.
- Даа - Горбузанов спря и стъпка цигарата, почти стигнахме.
- Аха, близо сме...
- Нали ти казах - дванайсет минути пеши.
Пътя хвана през полето. Отпред се показаха сивеещи къщурки, пробляснаха светлини, чу се музика.
- Ха, чуваш ли ги как са се разгорещили само? - усмихна се Горбузанов.
- Чувам.
- При тях се пада на края на селото, така че, удобно е... Обратният път ще го намериш ли? Ако искаш компас...
- Ще се справя. Оттука май не е далече, лесно е, все на север.
- О, кей - Горбузанов плюна настрана. - Ти върви, аз ще те следвам.
Цвятко кимна и пое напред. Скоро светлината стана по-ярка, показаха се първите улични лампи; музиката се усили. Къщите настъпиха напред и го наобиколиха.
Той тръгна по улицата към близкия ъглов дом и бавно зави покрай него. Музиката гръмна в ушите му, гласът на певицата стана по-рязък, остро и отчетливо задрънкаха чинели. Цвятко обходи оградата и се озова при танцувалната площадка. Лъчите на два мощни прожектора, протягащи се над главите на подрусващата се тълпа се кръстосваха върху естрадата.
Селската танцувална площадка беше покрита с изровен асфалт. Ограждаше я разкривен стобор. Вместо подиум в далечния край лежаха струпани бетонни плочи от разбитите краища на които стърчеше оплетена, ръждива арматура.
Цвятко си купи билетче от шпертплатовата будка на касата, подаде го на контролата и влезе през отворената ламаринена врата. Музикантите тъкмо свършиха парчето - барабаниста изблъска туш, а китаристите прощално разлюляха грифовете на китарите си. Тълпата се разпръсна край оградата по краищата на площадката и шумно насяда по дървените пейки. Близо до Цвятко се скупчи група юноши. Те пушеха и шумно разговаряха неспирно блъскайки се един друг.
Откъм шпертплатовата будка при входа се чу гласа на Янаки Горбузанов. Цвятко се извърна натам.
Горбузанов си купуваше билет. - И за мен едно билетче, моме... Само? Евтино. Не съм тукашен... Да... точно така, на гости. На младежта да се порадвам искам... Благодаря ви. Сърдечно. - Той мина през вратата и без да бърза се помъкна покрай пейките, оглеждайки седящите с благосклонна усмивка.
Към групата на юношите прииждаха все нови и нови попълнения; тя бързо нарастваше и скоро Цвятко му стана тясно покрай тях. Отвсякъде в навалицата се мяркаха чорлави глави; някакъв младеж с шарена риза го блъсна и извинително го потупа с ръка. - Извинявай, чиче.
Цвятко тръгна покрай оградата. По пейките бяха насядали момичета, момчетата стърчаха редом. Навсякъде се валяха угарки и смачкани цигарени кутии. Близо до музикалната апаратура на оркестъра се беше скупчила групичка девойки. Цвятко отиде при тях и спря отстрани.
Музикантите се върнаха при инструментите си и преметнаха китарите през шия. Един от тях - набит и широкоплещест, с плоско, загоряло лице се приближи към микрофона и бързо заговори, подръпвайки струните. - Едно, две, три. Едно, две, три, четири...
Микрофонът запищя.
Една от девойките подвикна нещо и приятелките и дружно се разсмяха. Цвятко я загледа. Беше стройна, едрогърда, със светлоруса коса. Ситнокъдравите и косисе стелеха на кичури по раменете. Беше се издокарала със зелена рокля и жълти лачени обувки. Цвятко се огледа наоколо и забеляза как стоящите наоколо момчетии жадно зяпат към нея.
- Ей, Ганец, я дай Арлекино на Щурците - извикаха от тълпата към оркестъра.
Здравеняка китарист кимна отривисто на партньорите си; те стиснаха китарите си и погледнаха към барабаниста. Барабаниста приглади подстриганите си на бретон коси, чукна палките веднъж, два пъти. На третия път музикантите се включиха - оглушително и хаотично.
Цвятко внимателно се провря между девойките. Приближи до светлорусата и протегна към нея ръка. - Може ли да ви поканя?
Лицето и беше широко и обло, с ярконачервени устни. Тя учудено повдигна вежди, усмихна се и пристъпи към него. Цвятко я хвана за ръката и я отведе в центъра на дансинга.
Солиста сграбчи микрофона и нещо запя, силейки се да надвика шума от уредбата. Девойката сложи ръце върху раменете на партньора си; той я обгърна през талията.
- Всъщност това не е блус, бърз танц е – каза тя.
- Аз бързите не ги умея.
- И защо така?
- Не успах да ги науча.
- Че защо?
- Ами не ме научиха и това си е...

Цвятко хвърли един бегъл поглед през рамо и установи, че цялата тълпа наоколо ги следи внимателно. Наблизо танцуваха още
две-три двойки; настрана девойките стояха в кръг.
- Как се казвате?
- Любка съм. А вие?
- Мохо.
Цвятко грубо я придърпа към себе си и притискайки устни в ухото и прошепна - Вие сте много хубава девойка, Любке. Много
ми харесвате.
Тя бързо се отдръпна назад и го изгледа. - Вие какво, винаги ли се натискате така?
- Не, разбира се. Само при извънредни обстоятелства.
- Хм, вие, на гости ли? Не сте тукашен... От Гурмазово или?...
- Аха, от Гурмазово.
И той отново се опита да я придърпа към себе си, но Любка опря длани в раменете му и се оттласна. - Вие какво? Вие винаги
ли така?
- Казах ви вече, Любка, че не. Просто ти ми харесваш.
- Мене много ме харесват. И ако още един път направите така, няма да танцувам повече с вас.
- Е ти пък сега, веднага се обиждаш! - Цвятко я пусна за момент, но после веднага я сграбчи през кръста, вдигна я във въздуха и я целуна по челото.
Любка изпищя и се опита да се откопчи. - Пусни, идиот, пусни!
Цвятко я свали на земята. Тя се извърна и с бързи крачки се насочи към изхода; къдриците и се тресяха върху потръпващите рамене. Приятелките и хукнаха след нея.
Цвятко се озърна.
Отвсякъде го обкръжаваха намръщени лица. Гледаха го и си шушукаха нещо момичетата, гледаха го подпийналите младежи намъкнати в торбести сетрета, гледаха го музикантите, гледаше го и Горбузанов.
- Ама, че се нацупи. - Цвятко се засмя и спокойно тръгна покрай пейките.
- И какво, всичките ли сте такива обидчиви? - попита той някаква девойка, хващайки я за лакътя.
Тя се дръпна и се скри между приятелките си.
- Ама че. Едната сръдлива, а тази пък надменна. Ама и вие? - Цвятко прегърна през раменете ново момиче - Каква сте вие? Целомъдрена сигурно? Опомни се де, свой хора сме.
Момичето с отвращение го отблъсна от себе си. - Кретен пиян!
Цвятко обидено заразмахва ръце. - Ама как така пиян? А? На пияница ли ви приличам? И вие ли за пиян ме вземате? - и той сграбчи за ръката друго момиче. Тя се отскубна, а близкостоящия до нея момък тръгна към него.
- Ти какво бе, пръч нещастен... побъркан ли си или що?
- Ее сега де - въздъхна Цвятко, - и да се пошегува не може човек.
- Ще ти дам аз едни шеги на тебе! Айде чупката, изчезвай оттука - и младежът го блъсна в гърдите.
Още двама застанаха край него. Единия от тях - висок с грозно, сипаничаво лице глухо изръмжа. - Домъкнал се тариката с чуждите момичета да се ебава!
Цвятко отново въздъхна и махна с ръка. - Айде сега... Нали ви казах - пошегувах се. От майтап не разбирате ли?
- Аз на кого говоря бе, изчезвай от тука! - не мирясваше младежа. Той беше рижав и носеше тъмносин прилепнал костюм.
- Що, нещо да не ти преча случайно? К'во си се разврякал толкова? Умник.
- Мооляя!?
Сипаничавият побутна рижия: „Абе вкарай му една, Манчо! Виж го как обижда“.
Около тях се насъбра тълпа селяци. Техните потни, загорели лица застинаха в напрегнато очакване.

- Скочи му, Манчо, смачкай го! Тоя се занасяше с Любка "курешката".
- Виж ги ти него, пръч разгонен...
- К'во чакаш, Маньо, скачай му, шибни го през муцуната!
- Разкатай го, баровеца!
- Ей, копелдак, вдигай ръцете щом си толкова отворен! Сега ще видиш!
- Момчета, не се бийте - обади се една девойка зад гърба им. - Вие какво, всички на един. Пийнал си е човека, пошегувал се е.
- Ей сега ще го пошегувам аз! - прекара език през устните си рижия.
Цвятко го изгледа и се разсмя на глас. Всички наоколо стихнаха за да проумеят чутото и след секунда вкупом закрещяха.
- Давай, прасни го, Маньо!
- Мамка му, и се хили при това!
- Удряй бе, к'во чакаш!
Манчо се метна напред. Цвятко леко се отдръпна и изведнъж ловко и страшно го изрита с крак в лицето. Рижия се преметна през глава назад и се стовари долу. Стоящия край него сипаничав мощно замахна, но бързия ответен удар в черния дроб го изпревари и го просна сгънат на земята. Някой в гръб успя да сграбчи Цвятко за косите, но той с умело кръгово движение на главата се освободи; ръката на нападателя се хлъзна по рамото му и попадна в ключ. След последвалото рязко изпращяване дансинга се огласи от страшен рев.
Шокирана тълпата се отдръпна и след миг отново налетя отгоре му. За секунда той се оказа плътно покрит от камара сиво-кафяви гърбове в анцузи, но бързо успя да се надигне и се изправи сред тях. Ръцете му се замятаха във въздуха със свистене - нощта се огласи от виковете на пострадалите. Той отскочи на страни и като си прокара път с мощни удари през множеството лица и тела се втурна и със салто прескочи оградата.
Тълпата с рев се хвърли след него. Дъските на оградата затрещяха, момичетата запищяха, размятаха се юмруци и разкървавени кокалчета. Падащите се разпсуваха под краката на напиращите преследвачи. Настана суматоха.
Цвятко тичешком заобиколи най-близката къща и побягна по улицата. Селяците вкупом се носеха след него.
Той свърна наляво през храстите, изкатери камара чакъл и се мушна в един двор. Преследвачите шумно с юрнаха през градината подире му.
- Дръжте го, гадината!
- Ей го Цоко, там е!
- Убийте педераса! Да го очистим!
- Зад плевника е, крие се страхливеца!
- В кенефа вижте!
Цвятко изтича на пръсти покрай някаква барака и се притаи зад две кофи за боклук. Тълпата се разпръсна из двора.
- Тука е, тука е мръсника!
- Виж в прохода, Теньо! Крие се гадината.
- Шибаняк! Говняр градски! Хуй сплескан!
- Зад гаража трябва да е, бързо идвайте!
Повечето хукнаха натам.
Изчаквайки ги малко Цвятко изкочи иззад кофите. Отгоре му веднага се метнаха най-близките четирима. Той ги посрещна с градушка от странни, забавено-кръжащи удари с отворена длан. Двама паднаха, един се хвана за носа и приклекна, а четвъртия отскочи назад към боклуджийските кофи и малоумно размахвайки дълга летва закрещя:
- Насам, насам момчета! Бързо!
Отклонявайки се от удара му Цвятко го прихвана за ръката и я извъртя. Дървото отлетя встрани и противникът му извика. Цвятко елегантно го придърпа, превъртя го във въздуха и със замах стовари главата му в ръба на кофата. Оня моментално омекна и се свлече без дори да гъкне. Кофата подскочи и се преобърна; отвътре се изсипа боклук и с рев изкочи котка.
- Ей къде го копелдака, тепайте го! - глутницата вече прииждаше иззад гаража, пълнейки двора.
Цвятко побягна покрай плевнята през бъзовите храсти; метна се върху нещо тенекиено, което гръмко затрещя под краката му; прехвърли се през нисък парапет и се озова в съседния двор. Тук в обкръжението на няколко млади борчета тъмнееха силуетите на две едноетажни къщи-близнак. В средата на двора имаше детска гъбка-катерушка с изкривена шапка. Цвятко изтича при нея и се скри зад ствола и.
Преследвачите вкупом наскачаха през оградата и почнаха да обикалят между борчетата.
- Към портата мина, чух го.
- Зад къщата е бе, хуя си си чул!
- Тука, при клозета е, казвам ви.
- Да го удавим в лайната, шибаняка!
- Вижте там, при храстите.
Тълпата се раздели на групи в търсене на врага. Повечето тръгнаха да обикалят храстите покрай оградата, други хукнаха към тоалетната, трети - към вратата.
Няколко от тях се оказаха в близост до гъбката. Цвятко ги пропусна да минат, надигна се от земята и с два скока се озова до тях. Най-задния селяк изведнъж изкрещя и се хвана за главата, другия отлетя към катерушката; останалите се втурнаха да се спасяват, викайки на помощ приятелите си. Цвятко лесно ги догони, но при храстите нови трима се метнаха отгоре му. Той успя да нокаутира първия, но втория силно го удари със сопа по гърба. - Ааа!
Цвятко финтира, втурна се към вратата като повали по пътя двамина с рамо, измъкна кола от ръцете на третия и със замах го строши в главата на следващия противник. Изотзад някой го думна с юмрук в тила. Той отскочи настрана и се завъртя, кракът му профуча покрай главата на нападателя и разби дъските на оградата. Младежът хлъцна и уплашено приседна.
Цвятко искочи навън през вратата, прелетя над канавката и хукна по улицата. Пооределите му преследвачи веднага го погнаха. Един от тях смело се откъсна от останалите и взе да го настига. Точно пред слабоосветената витрина на смесения магазин успя да го догони.
- А-аах ти... куче краставо...
Цвятко рязко се хвърли на земята; в устрема си оня се препъна в тялото му и повече не стана - мълниеносен удар отгоре надолу с пета размаза лицето му. Докато се изправи другите взеха да го обкръжават пред витрината. Той отблъсна единия, халоса другия, а третия - висок и крив - превъртя през гръб и запрати в стъклото. Витрината се срути с гръмък трясък и нощта се огласи от протяжните стонове на накълцания селяк.
Цвятко се оттегли и се скри зад ъгъла на едно земеделско общежитие; притича покрай първите два входа и се вмъкна в третия. Вътре беше тъмно и миришеше на ракия и драйфано. Запъхтения Цвятко тръгна по коридора, застана при втората врата и се послони карай металното електрическо табло на кооперацията. Преследвачите му се заеха да проверяват входовете един по един.
- Тука е някъде. Тука е влязъл.
- Мамка му! Дръжте го гадината! Да го пречукаме!
- Не го изпускайте. Пипнахме го, няма къде да избяга оттука.
Трима се напъхаха в хеговия вход. Цвятко се залепи с лице до хладното табло, но ония веднага забелязаха бялата му тениска.
- Ето го!
Цвятко веднага приклекна, една тухла с трясък се стовари в метала до главата му. Той като таран се спусна насреща им. Удари с глава единия в челото, блъсна с рамо вратата и излетя навън от входа.
Някой успя да го докопа за ръкава, но Цвятко ловко се отскубна. Запратения по него кол болезнено го цапардоса по крака. С яростна псувня той го грабна от земята и се метна обратно към преследвачите си. Групичката моментално се разпръсха.
При ъгъла на общежитието Цвятко догони последния и го удари с кола по главата. Дървото се строши, а момъка се повали с гърчове. Четиримата му приятели моментално захвърлиха оръжията си и се втурнаха да се спасяват с бягство. Цвятко се понесе след тях по улицата и скоро ги настигна при един ров. Двама изрита и препъна, а третия сам скочи в рова. Последния от групичката се хвърли към храстите. Цвятко го догони край оградите, събори го с въртящ, подсичащ удар с крак, изправи го за яката и го довърши с лакет в слепоочието. Тогава забеляза отстрани да се крие още един и със скок го сграбчи. Оня изкрещя и неочаквано се изхлузи от ръцете му. Цвятко се спусна след него покрай телената ограда. Младежът бягаше и от раздраната му до кокал на бодливата тел скула пръскаше кръв. Цвятко трудно го настигна и го изрита в ребрата. Беглеца падна; краката му конвулсивно се затресоха. Добърши го с пета.
Когато дишането му се поуспокои Цвятко се насочи към шосето. Наоколо не се виждаше жива душа. Къщите безмълвно стояха и някъде далеч зад тях се чуваше как на танцовата площадка музикантите отново настройваха китарите си. Цвятко се огледа, изтупа мръсните си колене и закрачи по смътно осветения асфалт. Като отмина няколко двора той свърна, прекоси един пустеещ парцел със съхнещи дървета и отново се озова близо до мястото на забавата.
Както и преди звучеше музика, както и преди пъстрата тълпа се друсаше под кръстосаните лъчи на прожекторитр. Някой от пострадалите се завръщаха с накуцване.
Цвятко тръгна натам. На едно място оградата беше повалена; близо до отвора се тълпяха танцуващи. Той спокойно продължи покрай оградата и се озова при билетната каса. Веднага след нея имаше неголяма групичка младежи. Като го забелязаха те моментално се пръснаха на различни страни.
Двама търтиха през пустеещия двор. Цвятко като хрътка се спусна подире им. Единия от тях догони още насред двора и халоса с длан в шията; другия се оказа по-пъргав - извъртя се, пребяга улицата и хвана по една криволичеща през храсталак пътека. Цвятко го последва.
Пътеката изви към полето. Скоро храсталаците оредяха. Младежът побяга още малко, отказа се и спря на място. Издърпа колана от гайките на панталона си и нави края му около дланта си.
- Айде де, ела да се пробваш... ши-баняк... опитай само...
Цвятко също спря и бявно се насочи към него. И двамата дишаха тежко.
- О-питай де - селякът уплашено го гледаше и дишаше на прасекулки. - Хай-де де... на-ли си...много як... Ще се съ-берем ние, в гъза ше те таковаме... всички Бушулевци ще викнем... а в Тутракан и Гурма-зово половината град са ми родни-ни... ще кажа на когото трябва и ще те ви-дим педе-рас такъв...
Цвятко направи крачка напред и онзи веднага замахна с ремъка; гмурна се под свистящата катарама и при изправянето нанесе тежък удар в слънчевия възел на младежа. Той се сгъна и падна наколене. Взе да повръща. Цвятко издърпа ремъка от безсилните му ръце, завъртя го и замахна. Катарамата просветна във въздуха и оня трескаво прикри глава с ръце.
- Страх ли те е, пиленце? - лекичко го чукна Цвятко с катарамата по темето.
Младежът плахо повдигна пребледнялото си лице. Цвятко изчака за момент и точно когато онзи си поемаше въздух го изрита в корема. Младежът захриптя. Цвятко се надвеси и му нанесе жесток удар с ръба на дланта си в основата на тила. Младежът беззвучно се изпъна на пътеката и повече не мръдна. Цвятко го прихвана под мишниците, вдигна го на гръб и го изхвърли като чувал в храстите.
- Е, това беше... Било к'вот било.
След като нормализира дишането си той вдигна широкия войнишки колан с месингова катарама и пошибвайки с него влажните клони пред себе си пое по пътеката. Отпред между храсталака се провиждаше полето.
След няколко крачки той спря и опипа глава: "Тюй, че буца ми набиха гадовете!" След което се озърна и без да си дава зор затича в тръс през полето, газейки мокрия от росата овес. Крачолите на панталона му бързо подгизнаха; катарамата на мотаещия се из ръцете му колан слабо проблясваше в мрака.
Полето тръгна под наклон и скоро Цвятко се оказа пред стръмен и дълбок овраг. Тук беше съвсем тъмно и влажно. някъде наблизо шуртеше ручей. Разтваряйки с ръце избуялата до кръста трева Цвятко скоро го налучка по звука; гребна с шепа от тъмнеещата вода и си наплиска лицето. Ручеят беше тесен и полупресъхнал. Водата смърдеше на тиня. Цвятко го прегази, изкачи оврага от другата страна и тръгна през полето - този път незасято.
Изпод краката му излетя падпадък и с писък отлетя нанакъде. Цвятко на шега замахна след него с ремъка.
Полето се пресичаше от път. Той спря и се огледа . - Даа, като че ли, натам... аха...
Пътят водеше към позната местност и той уверено закрачи по него. Скоро полето свърши и почна брезова гора. В нея беше тъмно, влажно и прохладно. Дърветата изглеждаха неподвижни като филмов декор. В черните пролуки между клоните проблясваха звезди.
След стотина метра Цвятко откри пътечката и прекрачи поваленото дърво. Някъде високо в клоните излетя птица и сънно захлопа с тежките си крила. Беше близо. През листака проблясна електрическа светлина. Той забърза по пътечката, прекрачи една локва и отметна клоните на лещака: насред полянката стоеше Волгата, в купето светеше и Горбузанов на висок глас обясняваше нещо на шофьора.
Цвятко приведен се промъкна изотзад и потропа по покрива на колата. - Добър вечер, гости приемате ли?
- Ааааа, нашият герой! Ей го лично Тайсъна! Не, не, Дан Колов! - Горбузанов се измъкна от кабината и дружески прегърна Цвятко. - Нямам думи. И сам война е войн... Откъде изкочи така? Направо неочаквано! Намерил си пътеката. Всичко точно ли е със задачата? Я, да не си ранен?
- Ами. Нищо ми няма.
- Ти откъде все пак, през гората ли? Или по полето се промъкна? Да не би през Горичане?
- Не. По пътеката.
- Браво, юначага! Юначага. А това - колан ли е? Аха, какво, боен трофей? Военна плячка. Уф... тежък, мамка му... главата ще ти пръсне, като нищо... Видях те аз как ги подпука, като подхвана работата. Като кучета ти се нахвърлиха, даже се изплаших, притичах по-близо. Викам си, ще стъпчат Цвятко на земята. Ама къде ти! Рипна нашия като пружина нагоре и през стобора, а тия тъпаци - той хвърли поглед в кабината - по него. По него да ги еба. като глутница. Ама евала, юначага!
Горбузанов нежно го побутна към колата. - Айде, идвай тука.
Цвятко влезе и се настани отзад. Горбузанов с усмивка го огледа.
- Е, браво на теб, младши! Първа акция, а как се справи само... Я чакай, к'во е това...- той завъртя главата на Цвятко към светлината. На лявата му буза аленееше дълбока драскотина.
- А, това ли, от храстите сигурно...
- И фанелката ти е пострадала, ето виж... - Горбузанов попипа разпрания на рамото ръкав и силно подсвирна като забеляза гърба на Цвятко. - Я да еба! Ама, че работа, от к'во това, с кол ли те пернаха?
- Навярно... нищо, дреболия.
Шофьора Пеньо също се завъртя и се надигна през седалката да види.
Горбузанов се засмя. - Е добре, не се брои. Аз, такова, ония мекерета като хукнаха по теб, право тук дойдох и не знам, друго не видях. Е, честно кажи, колко претрепа? Десет? Двайсет?
Цвятко уморено се усмихна. - Ми, не съм ги броил. Не бяха малко.
- Хахаха, утре ще разберем – захихика Горбузанов и намигна на шофьора. - Казах ли ти аз, грешка няма той. Пичага и половина. А колко има пропадат още на първия рейд.
- Че защо? - полюбопитства Цвятко.
- Абе свикват в залата със своите, опознават се – треньори, партньори... Уж нападат, замахват, ама нали знаеш, че сте един отбор, няма да те осакати противника и така. А тука е по-друга работата. Тука – замахнеш ли – удряш на месо. Не жалиш. И те тебе. Нали знаеш пословицата.
- Знам я.
- Ето това е. Мършата си е мърша. МГ – ХVIII. По-точно казано – всички влизат в раздел 22. Мърши. Разбира се някой попадат и в 64-ти и 7-ми. Тия дето са отслужили или вече са били в затвора. Но основно – малолетни пумияри. Бащите им – от забоя в запой, от запой в забой. В училище дремят, барат се по кура; вечер зяпат футбол, лочат вино – и на танци. А там, всичко е ясно. Мислиш да танцуват са отишли? Как не, да им го туря! Ами, че те, мамицата им, ни акъл, ни образование – като родителите си алкохолици. Че те и да говорят с момичетата като хора не умеят, камо ли танци да танцуват. Обаче ножове и боксове да вземат няма да пропуснат. Събират се на глутници и само търсят случай кого да претрепят. Нарочно някой чужд, или пък свой да кажем, ама по-самостоятелен – надънят го яко и друм. После цяла седмица не млъкват. - На! - и Горбузанов удари с длан по седалката. - По сто пъти повтарят: „Аз него как, ние него к'во...“ Ама край с тия... Значи, Цвятко. Накратко: по точка 17 всичко е наред. По 9-та също. Иначе различията са в сближението. Въобще гледай по-живо, разбираш ли, и помни – придържай се към раздел VII-ми без отклонения. И главното, много пъти съм ти казвал и преди, и днес пак ти повтарям – забрави го тоя бокс веднъж завинаги!
- Тъй вярно, старая се другарю Горбузанов, но ми е трудно. Осем години са това...
- Ха, Явор Гробов единайсет е тренирал и нищо. Все едно изобщо не е почвал, иди го виж. А ти какво – биеш се в гард. За чий ти е тоя гард? Ти не си боксьор, не си таеквондист, не си нинджа. Ти си Уебоха на Партията. Помни за точка 9.
- Тъй вярно!
- Това е.
Шофьора се усмихна. - Уебох. Кажи, много ли бяха?
- Ми към 40 души – отговори вместо Цвятко Горбузанов и занавива колана около ръката си. - Пали Пеньо, тръгваме... Въобще, стойката още трябва да я изпипаш... Я чакай... ъъ, мехура трябва да изпразня.
Горбузанов излезе от Волгата
- А, и аз идвам – последва го Цвятко.
- Чакайте бе – шофьора се потутка и също слезе.
След минутка три шумни струй удариха тревите. От земята се заиздига топла пара.
Горбузанов се загледа напред към малчаливата гора, изви гръб и изтръсквайки тежкия си пенис каза: - Тихо падат листата от ясена. А хуят ми трепти в захлас.
Шофьорът Пеньо ситно го раздруса и тихо добави: - Погледнеш небето, и там действително...
Цвятко забели и прибра няколко пъти главичка, дръпна ципа и вдигна очи към звездите и прошепна: - Вузхитително, охуително!


КРАЙ.











(Следва... )

2-3 пържолки и куршуми в банята за неудобните

Или нещо като: курви за печелившите, чекии за нещестниците. Бедните, живи или мъртви, да го духат! Другата ми идея за заглавие беше "Пържоли с/у трупове".

Чувствате ли се като лайно понякога? Аз всеки ден. Сякаш живея в дълбок гъз. Отидох на психиатър за това, а той ми вика: "Алоо, живееш в България!"

Вижте тази снимка. Мислите ли, че на този човек му пука за нас?
Гадни престъпления, 500 и някоко лева средна заплата! Години без индексация на доходите!... Според мен е време да прекръстят Стокхолмския синдром в Борисовски.

И все пак мисля, че този път на премиера няма да му се размине, хората макар и подсъзнателно ще разчетата правилно смисълът на думите му: животът им не го вълнува, кучетата са по-важни.
Б.Б., сигурно ще е добре да знаеш, че човешките същества имат праг на пресищане, който не може да бъде преминат, и след който нещата тръгват наобратно. Всяко следващо показване по телевизията пред тлевизията предизвиква антипатия.
Вярно е, че остава най-трудното, но добрата новина е, че 2/3 от мандата мина.

Ето видеото: http://www.novini.bg/news/43139-

"Родителите на Мирослава да се извинят на полицията" заяви премиерът. "Не спах цяла нощ заедно с вътрешния министър Цветан Цветанов, разказа премиерът. Използвахме тежка техника и най-накрая куче на Червения кръст изрови трупа на момичето. Затова казах на Цветанов, когато вземе заплата да купи на кучето три-четири телешки пържолки, призна Борисов. Отделно от това водачът на кучето също ще бъде награден".

Както винаги този е загрижен повече за кучето. Борисов е удивителен тъпанар с изключително нисък праг за чуждата болка и точно обратното отношение към своята. Както всички его маниаци чуждото страдание не го касае. Не знам какво се случва тук, станал е за посмешище, всички му се подиграват, но е избран от народа. Скритата полза от гласуването: ами поне преброихме глупаците в държавата.

Човече! Ама защо само пържоли за кучето, я го направете главен секретар. Може да се окаже по-умно от теб. Поне няма да приказва тия глупости.

‎" ... Не спах цяла нощ заедно с вътрешния министър Цветанов." Ама какво, вие заедно ли спите, да не се любите? Вижте, това е от хитрите престъпления дето се разкриват за една вечер. Всеки който разбира ще го каже. Просто е невъзможно да не са знаели какво е станало. Че тя сестра и дори им свърши работата, посочила е предполагаемите извършители веднага. ЯВНО Е ОБАЧЕ, ЧЕ В ПЕРНИК ТО НЕ ИМ Е ОТЪРВАЛО НИКАК. Докато не е дошъл момента извършителя удобно да се самоубие. Още по-хубаво щеше ако е оставил и предсмъртно писмо. Да се самоубиеш като успееш да заблудиш бригада свръхопитни антитерористи, да пракъснеш тока, да отключиш сейф, да заредиш и произведеш 1 или няколко исзстрела докато си с белезници се изискват наистина схвръхчовешки умения. Това като да се самоубиеш като се задвавиш с капачката на бутилката докато пиеш ракия. А другия, моля ви се е луд. Не искам да се правя на умен, но тази работа смърди. А ако наистина не са в час, то каква тогава е тази полиция и каква е нейната компетентност? И кой на кого трябва да се извини? И защо?

Наред с цялата гавра има и още два момента, който много ме, как да се изразя, сразиха : " На заплата Цветанов да купи 3- 4 телешки пържолки..." Ама вие какво, бедняци ли го давате, на хора от народа ли играете, дето се чудят как да свържат двата края и си купуват месо веднъж в месеца? Ама защо на заплата, можехте да бръкнете веднага в джоба на Фидосова. Ебати артиста е тоя! И втория: видяхте ли му изражението когато каза, че родителите трябва да се извинят. Тоест правилната дума не е каза, а заповяда. Не искам да го коментирам, вижте го. За мен е ясно, този човек мрази България, колкото Българите, които смята да управлява като кучета, и му е все по-трудно да го крие.

Отдавна го мисля и вече го видях написано: Нас ни управлява дете с власт и портфейл, което си играе на индианци. Само че дете със садистични наклонности, от онези дето изпитват страхливо удоволствие да късат крилата на мухите и горят мравки. И не искам да споря с никой за това. Какво мисли някойси интересува него, не мен или човечеството.
Интересно ми е единствено как Фройд би коментирал всичко това, ако му се отдаде възможност. И изобщо няма да се очудя ако това се окаже втория Филчев. Просто още един пострадал мозък използван от истинската власт.

Може би това поведение би било разбираемо ако ставаше дума за някой гангстер, закопан при разчистване на сметки, за който на хората така и така не им пука. Но когато става дума за 17 г. момиче, при това спортистка в спорт, които той е тренирал? Учудваща е тази усмивка и проява на несъпричастност. Всъщност Борисов, май ние Българите не сме ти съотборници, ние сме кучета, които държиш на каишка. Такова гадно неглижиране на смъртта на едно дете за сметка на някакви "Достижения" на полицията изглежда твърде отвратително.
Има едно следствие от това обаче, което ясно започва да се набива на очи във форумите: българите вече му търсят цаката. Ледът се пука, г-да пиари! Ледът се пука под краката му и не е зле да му го обясните.

Както се казва, абе от болести и криминални елементи мога мога да се пазя сам, ама от МВР и от правителството нищо не може да ме спаси освен Господ.

Иначе много му порасна работата. Особенно откакто направи реми на шах с онова 10 годишното момиче. Добре, че не играха мач или карате.

Няма да ги обиждам повече, престъпниците също имат нужда от любов. Ще кажа: Благодарим ти вожде и учителю! и ще цитирам нещо което ми допадна: "Най-добре е психиатрията да се самосезира и да вземе мерки". Всъщност ако Б.Б извади късмет могат да кръстят някоя диагноза на негво име и наистина да остане в историята.

Досега не съм споделял този виц от съображения за сигурност;) но бих искал да му се насладите: Не ви ли се струва, че симпатизантите на ГЕРБ подсъзнателно възприемат и мислят за Борисов като за някакъв полов член? И обичат да го смучат. Това което не рзбирам е защо очакват и на другите да им хареса когато им го слагат?

Жалко само за това момиченце и бедните му родители. Не трябваше да го разкриваш, тикво, трябваше да го предотвратите. Да намираш трупове, а не живи хора не е постижение.
Тук може и да греша, но имам право и да изкажа някакво предположение. Твърде вероятно е тези в Перник, на които премиера иска смачканите родители да се извиняват, да са били наясно за какво става дума, но просто да са се разтъкавали за да прихванат движението на парите и да се възползват. Има много начини за това. И точно това бавене да е струвало живота на момичето, който иначе е било възможно да бъде спасен. За сега никой не може да ме убеди, че е била убита на място веднага, защото не могли да я хранят, че тя само на вода ще изкара 20 дена, бе мухльовци нещастни.

Така че, всеки лев инвестиран в бюджета на тази организация, така наречената полиция, е директна кражба от хората, които са гладни, болни и мизерстват в тази шведска маса на крадливата олигархия наречена България. Но както се пее "Родната полиция ги пази", разбира се.

"Мойте съболезнования на родителите. Последното нещо, което искат да слушат в този час са грозни изказвания и възпитателство от някакъв жалък плужек-грандоман. Но им се налага. А това е кошмарно. Пред смъртта е по-добре да се млъкне, но Бойко просто отдавна е загубил най-елементарна човещина и достойнство". - цитат от коментарите под статията.

Според мен доста скоро Борисов ще трябва да свикне да чува една дума: "ДОЛУ"!



PS:
Чета сега разни коментари на специалисти. Нали в МВР имало страхотни психолози дето в момента разясняват всичко за убиеца и се опитват да зомбират публиката с удобни им теории. И си мисля ако това изказване за кучето го беше направил друг, а не Борисов ( престъпника например), нали знаете на какво щяха да го направят, същите тия психолози, и как щяха да изтълкуват личностната му характеристика след такива думи? ... Хайде сега, като тия профайлъри са толкова голяма работа, да бъдат така добри да напраят анализ и на личностния профил и поведението на премиера, за да видим колко са компетентни. А знаете ли ако същия този анализ го направят неповлияни експерти ? Какъв ли ще е резултата? Ами извода е прост: Бойко Борисов е жесток тип с криминално мислене... И дали някой вярва с лека ръка, че на Борисов не му били докладвали за самоубилия се Чочо. Точно него да го държат в неведение? Може и да не са му докладвали, но само по една причина - ако от предната седмица е знаел какво ще стане. А този Чочо като нищо ще се окаже най-дребната риба в играта. Толкова дребна, че ако беше стрелял сам, куршума щеше да мине доста над главата му. Да не би някой да му е помогнал?

А сега на ум се опитайте да наложете върху главата на този човек, премиера фес и повече няма да коментирам психологията му.

AVARON

АВАРОН (разказ на Владимир Сорокин от сборника "Първият съботник", адаптиран превод. Нямам претенции да знам идеално руски, просто много харесвам писателя)


Посвещава се на
другаря Манастирски



На 17-ти септември 1956 г. на немкинята Евдокия Грубер-Браун отново и провалиха часа: тя тъкмо се беше приготвила да започне диктовката „ Mein liblindebauh”, когато целият 5-ти „б“ изведнъж се разбуча. Обляна в сълзи тя побягна от класната стая.
- Смърт на фашизма, свобода на народа! - разкрещя се Манаси и размаха юмрук.
Всички в класа знаеха, че баща му е офицер от окупационния корпус сега воюва с Унгарците в Будапеща.
Така или иначе часът беше провален.
-Хайде в „Ударник“ да гледаме Оцеола – веднага предложи Паскал.
- Вече два пъти го гледаме – прозя се Анани. - Давайте направо да си ходим.
- Момчета, тя май хукна при директора – качи се върху чина Салников. По-добре да останем.
- Ами стой щом искаш, бе Салам.. - Петьо дръпна чантата си изпод чина. - Маньо, давай в общежитието при момичетата. Те там, зад котлното, от сутрин до вечер духат.
- Тсц, аз съм към вкъщи – Манаси натъпка тетрадките и учебниците си жълтата кожена чанта и ня закопча.
- Стой бе, Маню - люлееше се Салников отгоре на чина. - Стой да воюваме с фашистката гад тука.
- Гуттен тааг - подаде глава Манаси в празния коридор. В него беше пусто и прохладно и се усещаше силен аромат на прясна боя. Между двата бюста, на Ленин и Георги Димитров стояха дървени сандъчета с цветя.
- Маньо, почакай бе – догони го Страхил чурека. - Къде така рано? Давай да ходим на пейките да пушим.
- Не ща – Маньо заслиза по стълбите, подритвайки чантата си с колене.
- Какво си се намусил такъв, а – спря се Чурека на горната площадка. - Нещо с баща ти ли?
- Не е твоя работа – Манаси изтрополи надолу, дръпна тежката врата и излезе на улицата.
- Навън беше топло и ясно. Слънцето силно напичаше мърлявите, вече пожълтяващи тополи покрай оградата на училището. Едно стъкло на дома на писателя ярко проблясваше насреща му. Пълна жена в пехьоар търкаше с вестник другото крило на прозореца.
- Манаси излезе на алеята покрай канала и зави по нея. Тук също беше светло, горещо и пусто..
- „Що ли се изтървах пред тоя – сети се той за съученика си Страхил. - Сега ще има да досажда... Ама че съм идиот! Добре, че не знае за мама“.
Бавно се дотътри до каменния мост на реката. Спря да погледа униформения регулировчик с бял шлем и пресече отсреща.
- Пред кино Ударник както и преди висяха два афиша: малък - „Оцеола“ , и голям - „Броненосецът Потьомкин“. Страхил два пъти вече беше гледал Оцеола и три пъти Броненосеца.
Прясно ремонтирания покрив на киното блестеше в сребристо.
Той се насочи към високата сива сграда извисяваща се зад купола му, но изведнъж размисли и се спря на място. "Сега като почне - навъси се той. - Пак си избягал оъ училище, пак скитосваш. Какво, много ли ти се ядат шамари?"
Пред очите му изникна образа на баба му, мъкнеща се подире с вечното си чиле прежда в ръце: "Да не мислиш, че като родителите ти ги няма така ще те оставя да безделничиш".
Манаси плю и погледна нагоре към прозорците на квартирата им. В хола, както винаги, пердетата бяха спуснати. Тези на детската бяха отворени, навярно Тошка си играеше със своите кукли.
Той направи още няколко крачки натам и пак спря. Встрани от алеята стоеше подвижна лавка за газирани напитки. По трите мокри чаши върху алуминения поднос на шубера се стичаше вода. Слънцето ярко огряваше обърнатия наопъки буркан вишнев сироп. Червенобуза продавачка със стърчащи руси къдрици изпод бялата пилотка, нахакано захапала цигара, сънно гледаше към него. В устата и проблясваше железен зъб.
Той пъхна ръка в джоба и моментално се сети, че няма пари. "Сега всяка стотинка да се пести трябва" - баба му постоянно броеше останалите от родителите му пари и ги криеше на ново място - японската кутийка на баща му, матрьошките или малкото сандъче с ордени.
- Е какво, юнга, - прегракнало попита продавачката. - голям ли ще обърнеш или половинка?
Без да отговори Маньо и обърна гръб и се повлече през улицата към отсрещния тротоар. Фонтана, както и миналата седмица пак не работеше; по скамейките наоколо безучастно седяха няколко души. Сред цветните лехи се размотаваха гълъби.
Манаси се домъкна до най-близката скамейка и тежко се отпусна върху нагретите от слънцето, безиросзни дъски. Тръсна отгоре върху коленете си жълтата ученичска чанта; закопчалката и глупаво му се хилеше в лицето.
- Глупачка... - изплю се той върху месинговата и физиономия.
На една пейка през отсрещната леха се засмя девойка. Младеж с червена тениска и обясняваше нещо разгорещено, но тихо. Тя му се хилеше, ближейки ескимо, покрито с две кафяви вафли.
- Идиотка... - злобно я изгледа Маньо.
Нагрятата от жаркото обедно слънце столица беше пълна с идиоти.
Маньо подръпна висящите краища на пионерската си връзка и погледна към чантата. Ключалката, както и преди малко нагло му се хилеше през плюнката.. "Скрий се гад!" - и той се изплю така силно, че плюнката му се лепна върху вратовръзката.
- Няма да стане. Плюнката не върши работа - раздаде се отстрани спокоен глас.
Манаси извърна глава. На другия край на пейката седеше мъж в светло сив костюм и същия цвят шапка на главата.
- Желязото само огън го оправя – мъжът подмигна към чантата му, свали шапката от главата си и взе енергично да я размахва. - Уф, уж е септември, а задушно като юли. Да ще малко дъждец да ливне...
“Кондуктор някакъв“ - помисли си Манси.
- Е какво, Манаски, писна ти май от бабище-дебелото кифлище – попита непознатия. - По-добре да беше си гледала работата дъртата. А то,само трепери от страх – да не дойдат утре да я приберат и нея. А беше време, окото и не трепваше – като нелегална, и после зам. командир по политическата част на отряда. Партизанка, не идиотка някаква. Знам аз, през 41-ва, жандармите като обкръжиха четата над Гулянци и раниха командира, тя трима изпозастреля с маузера. После като арестуваха Вапцаров и заловиха радиостанцията, пак тя, лично ликвидира Благой Гашев за предателство пред строя. А виж я сега – без валериана си не мигва. Кому е изтрябвала вече?
Манаси недоверчиво изгледа съмнителния непознат. Най-много от всичко го удивляваше, това че той знае тайното прозвище на баба му: „бабище-дебело кифлище“, което той беше измислил съвсем наскоро. Казваше го само на ум и не беше господелял дори пред сестра си Тошка.
-Вие да не сте разузнавач? - попита Маньо.
- Не съвсем – непознатият извади пакет „Арда“ и бързо запали.
Неговите ръце, очи, устни – всичко беше бързоподвижно; но в тази бързина нямаше никаква припряност или безпокойство, напротив, усещаше се тежък, премерен покой, нарастващ с всяко следващо движение.
- А вие откъде знаете за... - тъкмо започна Манаси, когато непознатия го прекъсна с шумно издухване на струя дим през тънките си устни.
- Аз знам всичко, момче. Знам, че живееш в ей онова обежитие, квартира номер 150. Че искаш да станеш моряк-подводничар като пораснеш. Че до смърт враждуваш с Ушко от 6-ти „в“, а на Гъбо му счупи с ритник палеца. Знам, че обичаш да смучеш биберон, като не можеш да заспиш. Знам, че вече 12-ти път ти се присънва баща ти с дървени ръце. Че си зашил вътре във възглавницата тайна пионерска клетва, съкратено ТПК. И тази ТПК се състои от 7 точки: първо – никога недей да плачеш. Второ – срещни се лично с другаря Тодор Живков. Трето – събери материал срещу враговете на татко. Четвърто...
- Вие... да не сте хипнотизатор? - прошепна почервенелият Манаси.
- Не съвсем – непознатият гледаше настрани, към лехата със сивосините си, нито за миг не спиращи очи.
- А вие знаете ли къде са родителите ми?
- Зная.
- В затвора ли са?
- Не са.
- В Беляне?
- Само баща ти е там.
- А мама? Нея по-късно е арестуваха, на 30-ти юли.
- Майка ти не е в Беляне.
- А къде, в милицията?
- В село Скравена.
- Това какво, лагер ли е?
- Това е място в провинцията.
Манаси заоблизва с език пресъхналите си усни. Момичето на близката пейка си дояде сладоледа и хвърли остатъка от вафлите на гълъбите. Младежът започна да и гледа на ръка.
- А тогава, баба ми като ходи на свиждане, защо не и приеха колета? - попита Манаси.
- Неразбории. Навсякъде е препълнено. Сега майка ти е в Скравена, 6-ти отряд, 17-та килия, във втора барака.
- Наистина ли?
- Аз винаги говоря само истината.
Манаси заразмазва с пръст плюнката по закопчалката на чантата. - Кажете тогава... а тях... защо са ги арестували? Те врагове ли са?
- Не, не са.
- А тогава защо?
Непознатият метна угарката от цигарата си в грамадното тенекиено кошче за отпадъци. - Ето какво Маньо. Манаси Каназирев. Аз мога да ти помогна. Мога да направя така, че да пуснат майка ти.
- А татко? - въздъхна тежко Манаси.
- С баща ти е сложно. Но майка ти - мога. Обаче при едно условие. Ако днес ти ми съдействаш в една важна работа.
- Вие да не сте шпион?
- Не. Не съм шпион - щракна със силните си нервни пръсти непознатият. - Само искам да ми кажеш бързо - да или не? И не губи време. То и без това не е в излишък.
- А вас... Как ви е името?
- Аварон.
- Вие... арменец ли сте?
- Не съвсем. Е, какво - да или не? Бързо Каназирев.
Непознатия рязко се изправи. Той беше среден на ръст, сух и незабележимо прегърбен.
- Да – реши Маньо и също стана.
- Тогава да вървим. – Непознатия вдигна от пейката издутия си сак и тръгна към трамвайната спирка. Манаси също забърза след него със своята.
Те мълчаливо се придвижиха до Подуянската гара.
Изчаквайки реда си на малката опашка Аварон подаде смачкана десетолевка в прозорчето на касата. - Горни Богоров. Два билета, моля.
- Това далече ли е? - попита Манаси.
- Не задавай въпроси. - Като получи билетите Аварон забърза към 7-ми перон.
Те се качиха в последния вагон на електричката и веднага седнаха на една празна седалка. Пътуваха мълчаливо в препълненото купе. Наоколо пътниците се тълпяха навсякъде; блъскаха се в проходите на коридора.
- Ей, пионер, отстъпи мястото – погледна към Маньо шишкава лелка с ленена рокля и сламена капела на главата.
- На него арестуваха майка му и баща му – силно каза Аварон без да я поглежда.
Дебеланата змълча.
Скоро стигнаха Горни Богоров и слязоха от влака. Аварон си погледна часовника. - Още половин час. Да вървим.
Двамата прекосиха мръсното селце с квадратно пазарче и сиви двуетажни къщи;отминаха рядката борова горичка и се оказаха в близост до неголяма църквичка. Край нея се издигаше невисока тревясала могила. Малко по-встрани, сред дърветата се губеше обрасло в храсти и зеленина гробище. Около черквата се тълпеше маса народ, предимно възрасти жени.
Аварон се изкачи върху могилката и седна на тревата. - Сядай.
Манаси се настани до него.
- Всеки момент ще почнат – присви очи Аварон към черквата. - Значи, сега, слушай ме внимателно Манаси Каназирев. Когато почне акафиста, богослужението, ще влезем вътре. Ще застанеш точно срещу иконата на великомъченица Параскева Сулпиция. Ще трябва да стоиш и да гледаш. Запомни, трябва ми само това което падне на земята. Разбра ли ме?
Маньо нищо не разбра, но кимна.
Скоро неколкократно, немощно удари черковната камбана; вратите на храма се отвориха и тълпата се вмъкна вътре.
Аварон отвори сака си и извади оттам голямо кълбо връв, намотана на железен прът. Той ловко свърза връвта на клуп и я надяна на шията на Маньо. Връвта беше смазана с нещо мазно.
- Това да не е солидол? - Запита Манаси, обзет от нарастваща с всяка минута възбуда.
- Не съвсем. Чиста мас е. - измърмори Аварон. - Хайде. Върви. И не се бой от нищо.
Маньо се изправи и връвта се натегна. Той предпазливо пристъпи към църквата. Аварон седнал на хълма, държеше в ръце пръта с намотаната връв, неотстъпно следвайки го с поглед. Кълбото бавно се размотаваше.
След като се спусна по хълма Маньо отиде към вратата. Пред входа се тълпяха множество хора. Той се приближи към редицата гърбове. „Как ли ще мина?“ - помисли си и се притисна с тяло към тълпата. В същия момент през телата на бутащите се старци премина нещо като слаба конвулсия и на него му се стори, че всички те ИЗХЛИПАХА с гръб.
Множеството се размърда, отдръпна се, пропускайки през себе си неприятно-невидим клин.
Някакси Манаси усети, че самият той е този клин. Краката му се изпотиха и омекнаха като гумени; той сякаш се запързаля върху кънки върху топъл и страшно приятен лед. Сърцето му биеше тежко, но много, много рядко и след всеки следващ удар в него прииждаха ситни гъделичкащи думи и мисли, разлетяващи се в красиви дъги и падащи при следващия удар долу на пода.
След като направи серия гумени приплъзвания той се оказа в центъра на храма; примката около шията му силно се натегна и връвта завибрира басово като струна. Манаси разбра, че кълбото се е размотало, и там, на хълма, Аварон с две ръце стиска голият метален прът.
Стана му много трудно да диша, но не изпита страх, напротив – обхвана го необясним СИЛОВ ВЪЗТОРГ. Той се усмихна и се огледа около себе си. Навсякъде наоколо, паднали на колене, се молеха вярващи. Един свещеник бързо четеше нещо от книга, застанал близо до малка, тъмна икона. Именно на тази икона се молеха присъстващите.
Примката съвсем силно се стегна около гърлото му; той отвори уста и внезапно издаде кипящ ИЗБЛИКВАЩ звук.
Наоколо се стъмни; стените на църквата се огънаха сферично, поклонниците се трансформираха в тъмни безформени купчини. В тези купове нещо се движеше, съсредоточаваше се и се напрягаше, после се преустройваше и набухваше – и от тях сладко се изливаха ПРОБЛЯСВАЩИ молитви. Извивайки се те бавно течаха към иконата.
Иконата също се промени. Нейният квадрат стана съвсем бял; изображението изчезна, разтворено в равномерно бялата светлина. Тази светлина не беше обикновена – тя течеше наобратно, навътре към източника, поглъщайки извиращите от тъмните купове желания.
Молитвите бяха различни: едни наподобяваха извиващи се змии, други излъчваха на гроздове
светещи кълба, трети се виеха в безконечни спирали, някой приемаха формата на навързани колбаси, а някой бяха съвсем прави и тънки като копия. Всички те излъчваха синьо-зелна светлина и квадрата на иконата ги поглъщаше като прахосмукачка.
Това засмукване принуждаваше Манаси ПРОЩАЛНО ДА ПОТРЪПВА, но не с тяло, а с нещо тежко, вътрешно и мило.
Изведнъж купчините се раздвижиха, те спряха да отделят молитви; разпръснаха се в сферата на храма. Подпирано от четирте страни между тях проникна голямо тъмновишнево кълбо.
- Безкракия донесоха! - почувства Манаси СЛОЕСТИТЕ ПРОБОЖДАНИЯ на душите.
- Застъпникът наш!
- Мъченикът той... как само е измършавял от пости. Господи!
- Вижте как го влачат...
- И пак той... пак той... не искат да се гърбят... това е.
- Помоли се за нас грешните, Безноги...
- Отстъпете православни, направете му място.
Кълбото застана в центъра на храма. Тъмните купове замряха в очакване. По вишневата му повърхност тръгнаха вибрации и се появиха гънки, то се сви навътре вдлъбвайки се. От неговия център изпълзя дебела, права като греда молитва и се насочи към иконата.
В диаметър молитвата на безногия надвишаваше размера на рамката на иконата и беше много по-голяма от всички предишни молитви. Белият отвор я засмука в себе си, но натдвърлящите големината на рамката и части се срязоха от краищата и и безшумно паднаха на пода.
На Манаси всичко това му напомняше процесът на биченето на трупите, който бе наблюдавал на една училищна екскурзия в Дупнишкия дървопрерабоващ комбинат: кръглият дървесен ствол, преминавайки през правоъгълно настроените циркуляри се превръщат в талпа, а четирите му края отпадат. Тези дъски дърводелците наричаха краешници и обикновенно се ползваха за направата на огради.
Изпадналите от молитвата на безногия парчета лежаха на заобления под и бавно се нагъваха като огромни стружки. Цветът им от синьозелен стана мръсно синкав, после жълтеникав с розови оттенъци.
Маньо тръгна напред към остатъците от молитвата. Той изобщо не усещаше натиска на връвта около шията си, единствено за раменете и около ключиците го държеше ВЪЗТОРЖЕНА СИЛА. Той вдигна всичките четири къса от молитвата и ги притисна към гърдите си. Те сякаш бяха НИКАКВИ и не извикваха у него чувства.
И веднага възторжените сили го затеглиха назад. Манаси с удоволствие се подчини и се задвижи върху гумените си кънки. Но, за голямо негово учудване, напускането на църквата се оказа много о-трудно от влизането в нея. Навсякъде наколо се гънеха и раздробяваха дъги от теглещи, беспокоящи думи, спойващи се лепкаво, блатисто тесто. Той буквално сякаш плуваше гърбом към изхода през тежък, многослоен мед. Изведнъж нещо страшно и чуждо безмилостно го блъсна и той се озова на улицата край силно миришещата на боя и син камък врата на храма.
- Идвай тука! - долетя до него глас откъм могилата.
Манаси с мъка отпусна стиснатите си зъби, отвори широко уста и жадно пое в себе си вечерния въздух. Ръцете му стояха сгърчени и притискаха към гърдите му пустотата. Той ги изгледа като чужди.
- Дръж! Изпуснеш ли, всичко пропада! - изкрещя му Аварон.
Маньо не усещаше нищо в ръцете си. Той се извъртя към хълма и почувства тъпа болка в гърдите, врата и плешките си.
В този миг слънцето залезе.
Аварон стоеше горе на високото.
- Тука идвай! - отново му подвикна той.
Манаси се насочи към него. Освен болката той чувстваше в себе си сила, бодрост и нарстващ с всяка крачка ОСВОБОЖДАВАЩ ПОКОЙ.
- Не бързай – посъветва го Аварон щом изкачи стъмнината. Бързите ръце свалина от шията му примката.
- Много добре. А сега към София. Ти стискай, но не много силно.
Аварон го следваше отляво и отзад, подпирайки с едната си ръка мокрия му, потен гръб. Манаси напрегнато гледаше в краката си, сякаш търсеше подходящо място където да постави товара си. Дишаше тежко.
- Не бързай, чуваш ли – подкрепяше го плътно Аварон.
Двамата предпазливо се придвиживаха през замръкващото селце. Прозорците на сивите къщи вече жълтееха; шумни детски крясъци летяха в полумрака. Чуваха се женски гласове и мрачни мелодии от радиоапарати.
- А там какво... това... как мина... - с мъка процеждайки думите зашепна Маньо.
- Спокойно. Всичко е наред – Аварон го направляваше с ръка като пиян.
- А връвта? Скъса ли се?
- Скъса се - кимна Аварон.
Три мърляви хлапета седяха върху изкривен зид и люпеха семки. - Чиче, ти да не си новия кинаджия? - попита едното.
- Не съвсем – отвърна той.
На гарата ги пресрещна тълпата от пристигащата електричка. Старци продаваха цветя, плодове и семки. Дребна и набита продавачка заключваше магазина за хляб с огромен, ръждив катинар. До нея кривокрак шофьор хвърляше в каросерията на фургон дървени тави.
Аварон отведа Маньо при магазина.
- Затворих вече – обърна се към тях продавачката и пусна ключа в джоба на жакета си.
- Моля ви, закарайте ни до София – обърна се Аварон към шофьора.
- Ама, как така? Защо? - намести шофьора последната тава. - Автобусите още вървят.
- На нас... Много ни е необходимо.
- Към базата съм, прибирам се – тресна шофьора металната врата на фургона.
- Да не е болен нещо малкия? – отнесено попита продавачката.
Аварон мълчеше.
- Ако ви е нужна бърза помощ... - взе да мачка с ръце шофьорът кожената си фуражка. - Е, до кривина мога да ви хвърля.
- На нас, много ни е необходимо да стигнем в София.
- Не става. Най-много до Кривина.
- Хайде, аз ще си вървя – обади се тетката и тромаво се заотдалечава.
- Давайте, качвайте се – подкани ги с кимване шофьора. - Граждани, а цигарки да имате случайно?
- Аз не пуша – отвърна му Аварон и помогна на Маньо да се настани в кабината.
Щом и двамата се качиха водача запали двигателя, зави към прелеза и спря на спуснатата бариера.
Манаси седеше в средата, между двамата мъже с ръце сгърчени пред гърдите си. Аварон се притисна с рамо към вратата, стараейки се да не докосва онова което Манаси притискаше към себе си. Високото му чело се покри с влага, по слепоочията му към яката се застичаха струйки пот.
Водача недоволно се подаде през прозореца и ядно плю. - Бе как се прецаках с тия цигари, да се ебъ...
Приближаващия се локомотив забуча покрай тях; безкрайните вагони с въглища запълзяха по прелеза.
- Това да не е епилепсия нещо? - кимна шофьора към Маньо.
- Много е важно да стигнем бързо до София – отвърна Аварон. - Ще ви платя.
- Е, ясно де... - шофьора уморено отри лице с намаслената си длан.
Композицията отмина и гърбавото старче кантонер освободи бариерата. Фургона пое по пътя. Водача включи фаровете и замънка някаква тъпа мелодия.

Манаси гледаше право пред себе си, но това което виждаше не беше неравното, смътно осветено от фаровете шосе. Сега, след обратния път през селото неговото тяло още повече се препълни с ДЕЛОВИТ ПОКОЙ. Ръцете му се наляха с БЕЗЗВУЧНО КЪНТЕНЕ. От центъра на гърдите му към всяка точка в тялото му се разляха ПОСЛУШНИ силови вълни и то запя в ответ с движението им. В главата му властваше КРИСТАЛНА ЯСНОТА. Той вече разбираше всичко. По гърба му се стичаха ручеи пот, а пред изцъклените му очи изникваше една и съща сцена: майка му по нощница в кухнята гребе сняг от леген, меси го и реди снежните топки в намазана с масло тава за печене. „Стопли ги за закуска, че ще ходя да подстригвам коня“ - усмихваше се тя.
Като влязоха в Кривина шофьора натисна спирачките и се почеса по тила. - За три шишета ще дадете ли... с мезе?
- Давам – отвърна Аварон.
- Е, да става каквото ще – превключи с трясък той предавките. - Ще кажа – ремъка се скъса... Вие къде по-точно в София?
- На улица Московска – Аварон попи потта по челото си с носна кърпа.
- Московска? - важно се намръщи шофьора. - Къде е това?
- Партийният дом знаете ли?
- Как да не го знам?
- Точно там излиза. Ще ви покажа.
- Бива.
Като стъпиха отново на главния път той бодро се зачегърта по брадата с пожълтели нокти. - Оня ден четохте ли в „Земеделско знаме“ статията? За вредителите?
Аварон не отговори.
Шофьорът по женски се затюхка и заклати глава. - Ама какви само са ги вършили! Смърт за тях, кучета мръсни!
Останалата част от пътя до града изминаха в мълчание.
- Вие там на Московска какво точно търсите? - попита ги водача след като зави по „Ленин“ и навлезе в града.
- Къща.
- Каква, болница ли?
- Не.
- Ама как... а момчето?
Аварон бръкна в портфейла си, извади 30 лева и му ги подаде.
- А-аа, ъхх... - напъха ги под фуражката си шофьора.
Хлебния фургон подмина Александър Невски, зави по тъмната Московска и малко преди да стигне до силно осветения партиен дом отби върху бордюра.
- Ако нещо има да превозвате, ъъ, или нещо друго там, аз такова, винаги... - замънка шофьора. - Чрез Цончето ще ме намерите. От Богоров ли бяхте вие?
Без да му отговаря Аварон скочи от кабината и помогна на Манаси да слезе. Маньо бавно се измъкна.
- Бъди здрав, пионер! - помаха с ръка шофьора, с другата нави волана и фургона заръмжа, разсичайки с фаровете си тъмнината.
Аварон поведе Манаси по улицата. Двамата заобиколиха голяма сива къща и поеха по пресечката към „Княз Дондуков“. Скоро Аварон стисна Манаси за рамото. - Стой.
Маньо застина на място.
Аварон се запъти към една малка пристройка с незабележима зелена врата, пъхна ключ в ключалката и и я отвори. - Влизай напред.
Манаси пристъпи натам дъвчейки устни. Аварон запали осветлението. Намираха се в неголямо складово помещение заринато с ведра, метли, лопати и гребла за риене на сняг. Върху всичкия наличен инвентар с червена блажна боя беше изписано „РЖЦ“.
В помещението изобщо липсваха прозорци. Огромен чугунен радиатор се простираше по протежението на цялата стена както разпънат акордеон. Аварон извади от джоба си метален винтил, намъкна го на крана на батерията и завъртя със сила. В тръбата засвистя сгъстен въздух, стената с радиатора се разтресе и хлътна назад, разкривайки тъмен проход. Ръката на Аварон го побутна напред. Скоро те стигнаха до една врата и спряха. Аварон дълго дрънча с връзка ключове, накрая отключи катинара, бутна с коляно вратата и Маньо примижа от ярката светлина вътре – пред него се откриваше полукръгла зала с бели стени и розов мраморен под. Ярък стъклен полилей осветяваше помещението.
В центъра на залата стоеше човек абсолютно подобен на Аварон и облечен в сиво точно като него. Той гледаше Манаси със същите бързи, подвижни очи. Мъжът се насочии към една от стените на която имаше блиндирана врата, хвана се за стоманеното сейфово колело и с две ръце наблегна върху него.
Дебелата две педи металическа врата безшумно се отмести.
Аварон 2 бързо мина зад гърба на Манаси и постави дясната си ръка върху лявото му рамо. Лявата ръка на Аварон 1 легна върху дясното. Двамата в синхрон го поведоха напред.
Зад металната врата на сейфа се показа вита стълба. Тримата един до друг внимателно се спуснаха по нея и скоро се озоваха в началото на дълъг бетонен тунел, тънещ в полумрак. Тук имаше огромен механичен барабан с две ръчки, монтиран върху железни подпори, на който беше навита метална верига. Веригата лъщеше намазана с грес.
Аварон 2 хвана края и към който имаше заварен масивен железен нашийник, надяна го на шията на Манаси и го заключи с щифт.
Двамата Аварон хванаха ръчките на барабана и едновременно произнесоха: Направо върви.
Маньо пристъпи веднъж, после втори път и пое напред в тунела. Проходът беше дълъг, редките лампи мъждиво го осветяваха.
Маньо бавно напредваше. Веригата със стържене се влачеше зад него по бетонния под. Тялото му вътрешно ТАЙНО ОНЕМЯ; покоят и силата повече не го разтърсваха; сърцето му биеше равномерно и тежко, краката му се движеха сами.
Измени се и видението за майка му. Сега той я виждаше застанала насред огромен, плитък до коленете океан. Майка му беше облечена с овча шуба и в лявата си ръка държеше кесия с човешки зъби. С дясната ръка тя бъркаше в кесията и хвърляше зъбите право в устата си като бомбони. После шумно и с удоволствие ги дъвчеше.
Отпред блеснаха лампи и се очерта светъл стесняващ се проход. Манаси влезе в него, изкачи се по 8 гранитни стъпала и изведнъж разбра, че вече се намира вътре в мавзолея на Георги Димитров.
Сивкавата светлина сдържано обливаше каменната зала. В стъкления ковчег с необичайна форма лежеше балсамираното тяло на вожда на партията. В помещението цареше глуха, подтискаща тишина.
За своите 13 години Манаси беше идвал тук 4 пъти. Първият – като 3 годишен, с родителите си, когато баща му получи награда, после с баба му и Тошка, а след това с класа, веднага след като го приеха за пионер. И последния път – с баща му, точно преди всъпването му в редовете на Комунистическата партия.
И всеки път Манаси чувстваше в мавзолея присъствието на нещо уникално-застрашително, което го караше да мисли за непонятното. Влизайки вътре, той винаги силно се вълнуваше и търсеше подкрепа в придружителите си. После излизайки от там той изведнъж забравяше всичко случило се и чак като се прибереше в къщи си спомняше част от видяното. Най ясно от всичко помнеше сивия цвят на мрамора с който бяха облицовани стените на гробницата. За самия Димитров той почти нямаше впечатления.
Този път Маньо не изпитваше предишните чувства. Беше му ВНИМАТЕЛНО ТЪЖОВНО и той дори не схващаше защо е дошъл тук с веригата на шията.
Жълтоликия, облечен в сив костюм Димитров, пораждаше ПРАВИЛНА СКУКА, която се издигаше като стена. Манаси за пръв път през цялата невероятна вечер почувства, че му става скучно и самотно и той разбра, че Аварон БАЩИНСКИ ГРЕШИ. Притисна пустотата към гърдите си и направи три крачки напред. Веригата се опъна, нашийникът сдави гърлото му.
- Ще извървя... - изхриптя Манаси и по страните му потекоха сълзи.
Запъвайки колкото може пети в гладкия, хлъзгав под той ПЕЧАЛНО-ЗЛО затегли напред, но веригата не го пускаше. Ридаейки Маньо се хвърли още веднъж с последни сили Веригата се изпъна и обтегна като прът; в главата му СБОГУВАЩО се пръсна гигантско червено яйце; каменната зала се огъна сферично, стъкления ковчег се пресова в равностранна пирамида и засия с меко виолетово сияние.
Манаси веднага почувства в ръцете си познатото от Богоровската църква нищо – обрезките от молитвата на безкракия отново бяха станали видими. Но ако тогава, прясно срязани те бяха масленозелени с розови петна, то сега и четирите къса бяха станали бледо-розови с паяжина от кафяви жилки.
Захлупващата го сфера започна фино да вибрира и издава равен, завладяващ и плавно нарастващ звън. Нищо не ограничаваше този звук и той проникна през плътта и зазвъня в костите му. И те ПРИЯТЕЛСКИ взеха да резонират в отговор. И УЮТНИЯТ звън захвана СОЧНО да го разтърсва.
Звукът се съсредоточи в посока на пирамидата. Вътре в недрата и се раздвижи нещо сияещо и могъщо, разшава се и през едната и стена се заизвива гигантски виолетов червей.
Той беше Прекрасен, Силен и Мъдър. Беше ПО-СТАР от въздуха раздвижван от Божественото му тяло. Виолетовите му съчленения течаха като хилядолетия; изящни, изменчиви шарки покриваха повърхноста им. Вибриращият звън на сферата обви червея като пашкул и преля в неземен хорал. Сонм невидими същности запя в такт с придвижването му. И тази песен проникна във всичко съществуващо на земята.
А червеят се измъкваше и измъкваше от вътрешността на пирамидата, и това движение нямаше край.
Когато виолетовите му пръстени запълниха цялото пространство Червея обърна своето прекрасно лице, потърси и спря взора си на Манаси.
Манаси потръпна от възторг и замря. Краката му се подкосиха и той падна на колене. Червеят се доближи към него и сърцето му се разтвори насреща му.
И той тръпнещо поднесе на Червея четирите къса молитва. Прелестната уста на Червея се отвори и Червея засмука в себе си първия къс.
И първия къс изтече в тялото му и избухна в пурпурно. И даде той на Червея НОВАТА ЕНЕРГИЯ НА ПРЕОДОЛЯВАНЕТО. И се оживи Червея с НОВО ДВИЖЕНИЕ.
И погълна Той и второто парче. И се разля парчето на мириади пламенни искри в червото на Червея. И се втурнаха искрите по формиращия се гръбнак на Червея. И запламтя гръбнакът му с НОВИЯ ОГЪН НА СЪОТВЕТСТВИЕТО.
И третата част потече в устата на Червея. И се преточи във вътрешноста му ВЛАГАТА НА ВЕЧНИТЕ ПРЕДЕЛИ. И утоли той СТАРАТА ЖАЖДА на Червея.
А четвъртия къс, едва докоснал устата на Червея, моментално изчезна. И преглътна Червея ПУСТОТАТА НА ПУСТОТИТЕ. И потъна тя в неговото тяло. И напълни го с ВЕЛИКИЯ ПОКОЙ НА ОТСЪСТВИЕТО.
И задоволи се Червея, и просия ликът му. И потекоха безконечните му пръстени в движение обратно.
И с цялото си същество Манаси осъзна, че никога повече не му е дадено да види Червея. И с ридание се хвърли той към него. Но веригата го задържаше.
А Червея плавно изчезваше обратно в сияещата пирамида и прекрасния му лик прощално се освети от наситено сияние. И закрещя Манаси и протегна към Него ръце. Но Той изчезна във вътрешноста на пирамидата и тя угасна.
Син гръм отекна в главата на Манаси. Той мигом падна и загуби съзнание.
Когато дойде на себе си той повдигна глава. Отново лежеше в мавзолея върху хладния гранитен под. Стъкления саркофаг на вожда Димитров все така си стоеше на мястото.
Манаси се размърда.

Манаси се размърда. Металният нашийник болезнено се врязваше в шията му; изпод него се процеждаха струйки кръв. Той се надигна и седна. После се изправи. Страшна слабост обхвана цялото му тяло. Олюлявайки се той раздвижи устни, мъчейки се да каже нещо, но от устата му излезе само хриплив шепот.
Веригата се опъна. Манаси се потътри назад към стъпалата водещи в тунела. И изведнъж почувства страшна мъка и осъзна, че този МЪРТЪВ старик със сивожълто лице в ковчега не струва даже колкото най-малкото петънце върху Божествената кожа на Червея, и този мавзолей, където идват на поклонение милиони, е само мъртъв дом издигнат от УМРЕЛИ камъни.
Ужасяващата тежест на това прозрение направо го парализира.
Веригата го дърпаше назад в МЪРТВИЯ свят. Но Манаси не желаеше да се връща там. Той се запъна с всички сили, но дърпането се усилваше все повече и повече. Главата му се отметна назад, той заразмахва ръце и със стонове се свлече надолу по стълбите. Веригата го влачеше назад през тунела; Манаси скимтеше и виеше, ученическите му обувки стържеха по бетонния под.
Двамата Аварон го изтеглиха при барабана, свалиха му нашийника и го вдигнаха на крака. Той се олюляваще безсилно. Коленете му се огъваха; всичко изглеждаше размазано пред мокрите му от сълзи очи.
И ако след църквата в Долни Богоров той чувстваше в себе си ВЪЗТОРГ НА СИЛИТЕ, то сега, след мавзолея, върху гърба му като мокро палто легна ГОРЧИВА СЛАБОСТ.
Авароновците го подхванаха от свете страни и го помъкнаха нагоре по витата стълба. Изкачиха я и влязоха в склада. Единият Аварон отключи вратата, а другият заведе Манаси до нея и го изблъска навън. Той се просна по очи върху паважа и мигновенно заспа.

Събуди го пресипнал старчески глас. - Ей, комсомолец, ти какво... Тука да не ти е... Я се дигай!
Някой го разтърсваше за рамото. Той отвори очи. Брадясъл, плешив дядка-разсилен, намъкнат в дочени гащи висеше над главата му.
- Нафирка ли се, а? Или падна? Аа-а... ама ти целия си в кръв? - дядката посегна към наранената му шия.
Манаси се размърда и седна. Всяко движение му причиняваше остра, мъчителна болка. Той се загледа в омацаните си със засъхнала кръв ръце.
- Я дай... - дядката опита да го повдигне от земята.
Манаси изкрещя.
- А!? - дядката го прихвана през кръста с грубите си ръце и му помогна да се изправи. - Хайде, бягай в болницата – леко го побутна той и побърза да се отдалечи.
Манаси бавно пристъпи напред с единия крак, после премести и другия и мъчително се затътри покрай фасадата. Като заобиколи сивата къща и излезе на „Московска“ той постоя на място олюлявайки се. Часовникът на банката показваше 6.15. Вече се развиделяваше, но слънцето още не беше изгряло.
Вътре в главата на Манаси беше пусто и глухо. Той равнодушно огледа площада пред партийния дом; видя смяната на караула пред мавзолея, зърна червеното партийно знаме и от кова кой знае как си припомни къде живее.
- Ще ме бъде... - неочаквано и за себе си изрече той и прокара длан по подпухналото си лице.
Един минаващ милиционер внимателно го огледа. Манаси хлъцна и бавно закрета през площада в посока Народния театър. После два пъти пада в градинката и два пъти по „Графа“, препъвайки се по паважа. Като стигна до Перловската алея му стана малко по-леко – тука имаше гладка трева.
Манаси упорито се влачеше към вкъщи. Пътят до каменния мост му се видя безконечен.
- Уу, къде си се подредил така бе младеж? - подвикна му някакъв минувач.
Манаси тръгна по моста, придържайки се за парапета, премина го и като прекоси широкия булевард с нарядко преминаващи коли , се оказа близо до техния блок.
Слънцето изгря и позлати стъклата на последните етажи. Манаси с мъка вдигна глава и погледна към техните прозорци. В бившия кабинет на баща му лампите светеха.
Той влезе в двора и тихомълком се домъкна до входа на кооперацията. Хвана се за дръжката на вратата, опита да я дръпне и разбра, че силите го напускат. Порталът беше огромен и тежък като бетонната плоча на гроба на незнайния войн.
Манаси задърпа пряко сили. Вратата леко се открехна. Той се набута в процепа и някакси успя да се провре в полутъмното фоайе. Възрастна тетка дремеша с глава на масата в портиерната.
Изнемогвайки от задух Манаси се запридвижва кън асансьора. Той изнасяше напред първо левия си крак, накланяше се и тогава с ръце преместваше към него и десния. Така за 15 мин. прекоси фоайето. Сграбчи студената ръчка на кабината у я налегна с цяло тяло. Ръчката поддаде и с дънчене се хлъзна надолу. Вратата на асансьора се отвори.
Портиерката надигна глава от масата и запреглъща слюнка. - Ти къде? - заяде се с него тя – знаеше, че родителите му са арестувани. А той знаеше, че тя знае.
Манаси продължително се вмъкваше в кабината, затваряйки след себе си първо дървената врата, а после и сгъваемата метална решетка. Вдигна трепереща ръка към петото копче и натисна с палец. Но жълтият като ракиена тапа бутон упорито не поддаваше. Той улови дясната си длан с лявата, сви я в юмрук и се облегна на таблото с лакет. Асансьорът се затресе и шумно пое нагоре. Манаси притвори очи.
В главата му както преди беше глухо и пусто. Коленете му ПРИСПАНО потръпваха. В гърдите му клокочеше ЧУЖДА вода. И тя беше страшно тежка.
Кабината спря.
Манаси направо изпадна върху стълбищната площадка и запълзя по нея към тяхната квартира номер 150. После дълго, почти половин час се изправя вкопчен в касата на вратата.
За голямо щастие бутона на звънеца без усилие поддаде и притиснал буза до родната врата Маньо чу как в коридора захлопаха бабините му чехли.
Вратата рязко се отвори, но той не падна, одържайки се с ръце за касата.
Подпухналото от плач лице на баба му пламтеше от ярост. - Ти... Да умра ли искаш?... А? Кажи?
Манаси тъпо се взираше в нейната тресяща се, мъхеста шия.
- Два пъти вече ходих в милицията! - пискливо кресна тя.
От вътрешноста на апартамента се чу шляпането на боси детски крака и в коридора дотича шест годишната Тошка.
- Къде ходиш, бате? Пак си хулиганил с гамените!
Бабата погледна към окървавената му шия. - Чакай... Ти какво... да не си се бил?
- Не – прошепна Маньо.
- Казвай къде ходиш, негодяй!
- Аа-ъ... помагах на мама и татко.
- Как така? Къде?
- В църквата. И в мавзолея на Димитров.
Манаси отлепи ръце от касата и рухна по очи на пода.
Бърза помощ пристигна 20 минути след позвъняването на баба му. Закараха Манаси с линейка в 1-ва градска болница. От правителствена ги бяха отписали веднага след ареста на баща му. Дежурният лекар го прегледа и констатира двустранна бронхопневмония. После му биха инжекции с кофеин, дадоха му антибиотик и му включиха банка с глюкоза.
Той умря на следващото утро.
„Ураганна пневмнония с двустранен белодробен отток“ - гласеше заключението на лекаря в смъртния акт.
Манаси издъхна бълнувайки. Последните му думи бяха: „Нека винаги сияе!“
Погребаха петокласника Манаси Каназирев на 23-ти септември в Малашевските
гробища.
Баща му Геодим Борисов Каназирев, бивш завеждащ отдел в райкома на партията, арестуван на 30-ти юни 1956 г., беше екзекутиран по обвинение във вредителство и шпионаж в полза на световния империализъм на 1-ви септември. Погребаха го същата нощ в обща могила на остров Персин.
Майката на Манаси, Койна-Мария Дюлгерова Каназирева беше арестувана две седмици след мъжа си и понастоящем пребиваваше в трудовопоправителния лагер Скравена край Ловеч.
Интензивните и разпити започнаха в края на месец септември. Отначало не я биеха като мъжа и, на който при втория разпит следователя беше строшил с тока на обувката си китката и повредил ретината. Двама оперативни работници и един следовател на смени я държаха денонощно будна, принуждавайки я да дава показания против мъжа си и неговите колеги. Тя, известната в миналото комсомолска активистка Койна - „Улянова“ мълчаливо понасяше издевателствата, падайки от стола и мигновенно заспивайки дори за секунда.
Мъчителите и я будеха затискайки носа и устата и и отново я изправяха на стола под заслепяващата светлина на лампата. Койна издържа така цяла седмица и после изведнъж потъна в дълбок припадък.
Следователите и дадоха едно денонощие да си отспи и после и се нахвърлиха отново – грубо и жестоко. Те мълчаливо я разсъблякоха, вързаха я за бюрото и почнаха безмилостно да я шибат с парчета усукан електрически кабел. Биеха я поред, без излишна припряност.
Тя виеше вътрешно и гризеше плота на бюрото от безумната болка. Само след два часа хълбоците, бедрата и седалището и се превърнаха в огромна пихтиеста рана. Койна отново изгуби съзнание.
Милиционерите я обляха с вода от гарафата. - Ако и утре не признаеш за враговете ще те смажем – обеща и следователят.
В килията, легнала върху голите дъски на нара по корем, Койна-Мария разбра, че утре и предстои да умре. Тя потъна в тежък, дълбок сън, разбуди се за миг от болка, колкото да си припомни живота: мъжа си, двете си деца, приятелите, веселата комсомолска младост, Ленин, Маркс, Димитров, нелегалната печатница, деветосептемврийската победа, първата и последна любов, както и един бързоподвижен и суховат, нервен мъж със сиво сако и отново заспа.
Настъпи утрото. Но никой не дойде за нея. Не дойдоха да я разпитват и на следващия ден.
А след още четири дни я посети лагерният лекар. Прегледа гноясалите и рани и недоволно потри очила. - Карайте я в болницата.
В МВР-болница в София я задържаха една пълна седмица. Когато отновоможеше да стъпва на краката си я закараха при нов следовател в затвора – спокоен и изпит. Премятайки из сухите си пръсти дебел син молив той и съобщи, че делото и е прекратено поради отсъствие състав на пресъпление. И, че вече е свободна да си ходи.
В облачния, прохладен ден на 25-ти септември 1956 год. Койна-Мария Каназирева, накуцвайки излезе през портала на Софийския централен затвор. За да продължи да живее още 43 години на планетата Земя.


КРАЙ.

.

"101 чифта цици над камината"

Някой от мъжете част от суматохата на този град отдавна са се превърнали в легенда. Те са големите играчи. Почти през вечер човек може да ги мерне в Sin City, Planet, Night flight, местата, които поклонниците на нощния живот наричат култови. Плейбой, мутри, бизнесмени и златотърсачки, всички стъпват и живеят на един и същ терен, но само някой от тях се открояват. Останалите просто нямат достатъчно пари или харизма за да направят впечатление

За хора като Христо Сираков се пише във всички светски медии през ден, но на практика почти никой няма реална представа от живота на един такъв човек. Например откъде идва прякорът му? Ще ви кажа, но малко по-късно. Да, нещата стават пред очите ни, но това е само върхът на айсберга, отдолу има много.

Макар наближаващ бързо 60-те, Ицо минава за един от най-желаните мъже в града. Винаги е бил предпочитан от жените. И как би могло да бъде иначе - щедър джентълмен с изискани обноски, който винаги им оставя на раздяла кола, издръжка или нови цици, а не като доста други, в това число и аз, само срамна болест или фалшив телефонен номер. Осигурява на партньорките си почетни ленти в престижни класации. Хм, нещо което аз лично никога не съм разбирал, защо по дяволите претендентките в конкурсите за красота излизат на подиума препасани в някакви ленти като на тоалетните чинии в хотелите? Странно. Но на повечето от тях явно им харесва.

И тъй, малко бекграунд. Син на бивш номенклатурен кадър Христо отрано навлиза в живота и бързо набира скорост. Добре образован, възпитаник на старата френска школа - прекарвал е летата си на гости при леля си в Париж. Има навика да ходи по срещи с джобен часовник. Няма как да остане незабелязан. Христо е подчертано интелигентен, леко отпуснат като всички бивши здравеняци, натежал около кръста мъж, с обло лице със здравия тен на прясно сварена скарида и мъдрия поглед на хищна сова прикрит зад очилата. Винаги се е отличавал с обноски, стил и перфектно облекло. По-близките до него знаят, че навремето е работил за някой от големите модни агенции в Европа и е снимал каталози на световно известни брендове. Оттогава датират и някой от успехите му с добре познати женски имена от модния модния хайлайф и шоу бизнеса. Имам предвид международно познати.

Не е голяма тайна, че като служител на Интерпред е бил свързан със службите на държавна сигурност и се е занимавал активно с икономически контрашпионаж. Оттам и навика му да присвива очи, сякаш когато говори взима на прицел събеседника през мушка. Жени се млад и е семеен цели 17 г. Докато това не му омръзва. Развежда се със съпругата си без да имат деца.

Живота на плейбой отрано му приляга и той му остана верен дори след сватбата си. Забелязъл съм нещо у хората, които успеят да запечатат успешен сексуален модел – не могат да се откажат от това. Дори и като станат на години. После се жени още веднъж за известна манекенка от която има дете, но тук става дума по-скоро за бизнес инвестиция, а не чувства.

Връщаме се назад. След промените набързо разпродава всичко и заминава за Италия, където с талант, връзки и късмет движи паралелно няколко успешни бизнеса. По време на едно от пътуванията си в Америка се сприятелява с Емил Кошлуков. Сближава ги влечението им към жените и някой неща от миналото им, наример затвора. Двамата стават доста гъсти. Неспирно обикалят стриптийз клубовете, водят дълги разговори; Кошлуков ми каза, че почти няма свободна вечер, която Сираков да не е прекарал в „Hooters” “Go-Gо girls” или някое подобно място. Tам също имал някакъв успех с жените, но не чак такъв като у нас. Обяснимо.

Точно от Кошлуков знам от къде идва историята на прекора му „100-те манекенки“. Не е тайна, че Ицо е убил човек. Навремето причинява смъртта на негов близък в пиянска катастрофа. Христо поема вината и излежава няколко години в затвор с лек режим. Справя се, макар и трудно. И тогава Сираков се зарича, че като излезе ще направи всичко по силите си, но ще бъде милионер, ще спи с 100 красиви и известни жени, и ще се ожени за 101-вата. Явно има късмет; малко след изтичането на присъдата му настъпват промените и той се спуска в частен бизнес с благословията на партията. Става представител на няколко международни компании, управител на Японска фирма.

Разбира се, възниква въпроса откъде знам всичко това. Ще обясня. Като негов психотерапевт аз съм един от малкото хора, извън приятелския му кръг, които са наясно с подводните течения в живота му. Запозна ни общ познат преди малко повече от 2 години, когато Христо преживява нервен срив. След оная история с тинейджърката, която упорито свалял и бил одрязан с думите „...О, харесвам ви, разбира се. Но аз вече си имам дядо“ той осъзнава, че преживява криза на възраста и се налага да потърси помощ. Както сподели с мен на сеансите, това доста го разтърсило и дори спрял да обикаля заведенията за повече от месец. Пикът на живота му беше преминал и той макар болезнено го беше схванал. Сираков може да е всичко, но не и глупак.

Ужасът да лежи нощем вслушан в неравния ритъм на сърцето си, облян в студена пот, представяйки си как нещо зло се е спотаило в гърдите му и дебне да го зграбчи с ледените си пръсти го караше постоянно да търси компания. Страхуваше се, че в един момент сърцето му няма да издържи и не можеше да остане сам в леглото.
Тялото му малко по малко беше почнало да изнемощява, но в него живееше някаква непокътната младост и го предизвикваше да търси неуморно секс. Според мен всичките му проблеми с аритмията идваха най-вече от синьото хапче с което злоупотребяваше системно и желанието му да се доказва. Но Христо твърдеше, че легендарната му потентност се дължи не на Виаграта, а на изключително лютата японска подправка Уасаби, от която изяждал пълна купа преди полов акт. Навик придобит сред гейшите на остров Окинава.

Веднъж на сеанс ми сподели, че има фантазия как ниска жена му прави френска любов, държейки две костенурки в ръце. Не, че нямаше сексуална фрустрация, просто не беше лесно да я открия. Може би всичко е почнало много отдавна, когато не е бил приучен как правилно се ходи на гърне. Или се е заигравал дълго с биберона? Трябваше да разбера за да помогна.

И тъй, Христо осъзнава, че е в криза на възраста и това го кара постоянно да преследва плячка. Но е и романтик, мечтае да се влюби. И тогава се появява тя, Зара. Влюбва се в нея от екрана и както винаги и прави подарък, нови гърди. И само няколко души в града знаят, че това не бяха силиконови имплантанти, а истински млечни желези от донор. Единствената жена у нас, а и може би на балканите с такива е, тоест беше Зара. Христо е ларж, успешно използва портфейла и връзките си с подземния свят за да уреди нещата. Някакси мис Украйна загива в нелепа мотоциклетна катастрофа и ден по-късно циците и пристигат в България в хладилна чанта с чартър. Трансплантацията протича успешно и резултата както всички знаят е зашеметяващ.

Проблемът обаче е, че Зара е 97-мата поред красавица в живота му, а той като всички психически лабилни хора е силно суеверен. Трябва да спи с още точно 3 жени или късметът ще го изостави. Ето защо Христо предприема стратегически ход и изпраща любимата си в Америка, като предплаща обучението и в прочутото „Actors studio” на Страсбърг в Ню Йорк. Остават му да допълни само още няколко бройки в колекцията си и за това не може да изисква от нея вярност докато е там. Но после смята веднага да и предложи да стане жената на живота му и дори е купил пръстен.

Според думите му много жени имат хубави бюстове, но не и като Зара. Нейните гърди били съвършени. Той дори си давал сметка, че обичал не толкова самата нея, колкото тези цици, които му били излезли безумно скъпо като инвестиция. Обожавал ги, искал да прекарва всяка свободна минута в денонощието с тях. Да ги мачка, гали и целува. Гърдите и били толкова, ъъ, божествени, че Христо ги застраховал срещу фантастична сума. Дори им говорел като на живи. Вманиачил се пагубно; не можел да си представи докато е жив, че дори и след това, друг мъж да му отнеме щастието, да ги притежава. „Никога преди това не съм предполагал, че хората могат така да се влюбват“ - думи на Христо. Кошлуков казваше, че това е страст, нещо, което трудно може да се обясни, но го разбирал. Е, той Кошлуков си е умен".

Другата голяма страст на Христо Сираков, наред с жените са яхтите. Единствената дама на която винаги остава верен беше яхтата му. Купи я с първия си милион и никога не я смени. Когато се влюби я прекръсти на „Zara”.

От своя страна Зара е от жените готови на всичко в името на кариерата. От Кошлуков съм чувал, че в Ню Йорк тя също бързо станала известна. Особено сред цветнокожите. Мисля, че не му допадаше особено като гадже на приятеля му, но не му беше работа и да се меси. Тя записва и продуцентски курс, който разбира се, Христо поема. Изпраща му по скайп нейни снимки с художествена фотография. Сираков смята, че имат достойнства и има идеята да и уреди изложба. Не иска да ходи при нея за да не я притиска, но от Кошлуков знам, че голямата му мечта е да влезе един ден с яхата в пристанището на Голямата ябълка и да и предложи брак. Кошлуков ми разказа и колко трогателно Ицо споделял с него и най-дребните детайли от отношенията им, четял имейлите и и коментирал бъдещето им.
***

Мисля, че беше октомври (края на есента или началото на зимата), малко след полунощ. Бяхме с Кошлуков на някакво продуцентско парти в „Sin city”. Стана така. Телефона ми звънна, аз получих обаждането, но всъщност беше адресирано до него. Зара била приета в тежко състояние в болница. Катастрофа. Била на гости при родителите си, прибирала се от Варна когато претърпяла инцидент. Не се знае с точност, но е пострадала сериозно, гръдният и кош е смачкан. Била в кома в интензивното, но с добри добри шансове да оживее. Само че циците и не били спасени. Наложила се незабана ампутация.

Някой трябваше да съобщи на Христо. Кошлуков каза, че не може да го направи по телефона и тъй като беше пил, помоли ме да го закарам аз. Предполагам, и че е разчитал като медицинско лице да разполагам с успокоителни хапчета.

Беше оживена събота нощ и аз помня всеки момент от това мълчаливо пътуване в дъждовната вечер. Плисъкът на калните реки под гумите, дъждът брулещ последните листа на дърветата, които си отиваха без танц, дълбоките, преливащи от канавките вади... призрачните светлини на уличните лампи, талазите мъглив вятър. Водата лееща се от стрехите на кооперациите излизайки от града. Размазаните цветове на сфетофарите през пелената на дъжда. Малките бляскави езера праливащи около кръстовищата, покрити с танцуващи светлини от рекламите. Отраженията на примигващите светлини на сфетофарите по мокрия асфалт . От уредбата се носеше нежния глас на момиче, което разказваше колко обича да гледа фими на ужасите, когато любимият и я държи в ръце. Кейти Мелуа.

Когато наближихме крайградската му къща на брега на „Щъркела“ отдалеч видяхме самотния прозорец на кабинета му да свети като звезда над ниските хълмове в есенната нощ. „ самотна каюта в морето“ помислих си и нещо ме стегна в корема. Спряхме край оградата на тази част, която беше известна като „старата вила“. Някъде набизо лаеше самотно куче и звукът приличаше на плач на бебе. Кошлуков дръпна за последно от цигарата и тръгна към вратата. В провинциалния покой почукването прозвуча като изстрели от екзекуция в нощта. Не смеех да помръдна. После вратата се отвори и го видях да се показва: облечен в дълга бяла нощница, наметнат със сако и смешна мрежичка за коса на главата. Кошлуков пристъпи напред към светлината, каза нещо. И след миг вратата се затвори.

Кошлуков поседя нерешително край портата и след няколко дълги минути се върна в колата. Седна и хвана волана, видях, че ръцете му трепереха. „Какво“, казах аз. „... Нищо“, отвърна ми той. Каза ми „Знам“ и затвори. Беше в шок, дори не съм сигурен че ме позна“. Седяхме и не знаехме какво да правим, и двамата не искахме да кажем нищо. Просто гледахме напред към прозореца на стаята и се ослушвахме. Не можехме нито да отидем при него, нито да си тръгнем. И изведнъж след доста време усетих удар по коляното „Виж, виж“! Една странна бяла фигура с мрежичка върху косата се измъкваше от страничния вход на къщата към двора с басейна – Сираков. Дългата му нелепа пижама се открояваше като призрак в нощта. Мъкнеше нещо под мишница, което оттук изглеждаше като труп. „Какво по дяволите...!“. Отворихме тихо вратите и се промъкнахме покрай оградата натам. Изглежда, че през деня беше работил нещо по моторницата, защото по земята в задния двор се търкаляха някакви инструменти и машини. В пристройка до басейна Сираков беше приспособил нещо като сух док за „Зара“ и я държеше там когато не е на вода. Клекнахме под един храст за по-добра видимост и тогава осъзнахме, че предмета който Христо носи е надуваема кукла на жена. Довлече я с тътрузене до яхтата и после умело я прикрепи с тиксо към кърмата. Сякаш не му беше за първи път защото го направи машинално.

И после станахме свидетели на нещо немислимо. Как Христо пада на коляно пред куклата, вади кутийката с пръстена и и го поднася. Гледката беше потресаваща.
Стоя така поне 5 дълги минути, а после когато извади маркер и надписа нещо върху тялото на фигурата направо ми настръхна косата. Не съм сигурен, но ми се стори, че е името и. Зара.
После Христо запретна нагоре пижамата си и с характерния за него, добре познат на всички жест, хвърли няколко хапчета Виагра в устата си. Наведе се и дълго я целува по гърдите. В момента в който я облада Кошлуков простена. И тогава осъзнах нещо, което до тогава не бях срещал в практиката си: колко далеч може да стигне връзката между човек и неговия фетиш. Сякаш заплождаше не този неудушевен предмет, а самият живот с цялата си мъка.... Как ли би коментирал Фройд ако му се отдадеше възможност да наблюдава това?

Докато проникваше с припряни резки тласъци в прикрепената към кърмата кукла Сираков неспирно повтаряше нещо, но не се разбираше какво. Странен звук, една и съща дума. Понякога спираше за малко и обикаляше яхтата приклекнал, като през цялото време милваше и целуваше корпуса. После лапваше още едно хапче и пак минаваше отзад. Направи така три обиколки. Извадих мобилния за да заснема сцената, но Кошлуков ми бутна ръката, не искаше да знае, че го правя с медицинска цел. Когато започна да свършва вече набирах бърза помощ. Накрая стенанията на оргазма му преляха в нещо средно между смъртен вой на мъка и крясъци на кукумявака и той се свлече безжизнен на тревата. Обясних набърже на разтреперания му приятел, че това е просто нервен припадък. Все пак гледката беше толкова плашеща и странна, че когато видяхме светлините на линейката изчезнахме от там. Санитарите щяха да се погрижат.

***
После Кошлуков ми разказа, той бил добре. В санаториума бил настанен в самостоятелна стая, но го преместили при още двама души. Оставили му надуваемата кукла с терапевтична цел; имал и нейните снимки от Ню Йорк, закачени на стената в стаята, както и едно пластмасово корабче. Давали му пастели. Рисувал все едно и също, някаква хълмиста местност.
„Може би ще се оправи“ това бяха думите му.

Follow @Limelightcomedy

Разговор за комедията / докм. проза /

Това е от Facebook страницата на Емил Кошлуков. Този с който си пиша е някакъв психолог ли,

Този с който си пиша е някакъв психолог ли психиатър? Все тая. И както Буковски казва: "Психиатрите могат да имат много думи за такива като мен, но и аз имам някой думи за психиатрите".

Kuzmo stand-up comedy: Наблюденията посочват, че всички олигарси, дори най-противните, според жените са красиви. Не можеш да не се разсмееш на това. Е, освен ако нямаш жестоко разстройство.
Обещах си за новата година да не обиждам никой. Но в 23.50 видях ето този. И издържах само 15 мин.


Пояснение: понеже предполагам, че има хора извън България, които четат, ще обясня: става дума за този човек, Христо Сираков, който участва в някакво прадаване "Милионер търси съпруга" продуцирано от приятеля му Кошлуков. Та този на снимката е милионера. Веднъж в едно заведенеие го видях да сваля някакво момиче, което тактично го отряза. А той не се предава и вика: "Ама какво, не ме ли харесваш"? А тя: "Ами, напротив, харесвам ви, ама аз вече си имам дядо". Е, ставаме свидетели на нещо такова само, че по телевизията. Нищо по-забавно от това глупаци да се взимат насериозно.

Милен Недялков Кирилов Правилно си се зарекъл да не обиждаш никого!Не го прави.Човекът от снимката (не коментирам социалния му статус) има толкова право на щастие и да бъде, и да се чувства красив, колкото всеки един от нас.Глупаво е да харесваш някого заради парите му, но също толкоз глупаво и да не харесваш някого заради парите му.

Kuzmo stand-up comedy Четейки коментара ти възниква въпроса: къде е заминал цирка и защо са те оставили? Второ - този категорично е безполезна брадавица. Трето - има право и на малко нещастие, след като тероризира обществото от екрана. Айде 15- 20 мин. слава. ОК., ама да го натрапват на нацията постоянно?... Абе, я направо ти се омъжи за него.

Милен Недялков Кирилов Фактът, че си възприел коментара ми , като защита на въпросното лице, говори две неща: тръгнал си в грешна посока - тази, която винаги е в ущърб на човешката интелигентност ( а ти можеш повече, убеден съм) и второ - поеми дълбоко дъх, пребори его то и изтрий публикацията си.Дано си се сетил, защо :)

Kuzmo stand-up comedy ‎"... обида за човешката интелигентност". Аха, ти схвана моя коментар, аз твоя - не. Ясно, имаме работа с гении. "(а ти можеш повече, убеден съм)" - тия номера що не си ги запазиш за годениците на горния, дето им минават глупости? Моля те, не се опитвай на мой гръб да се правиш на умен. Бъди умен. Намеците и съветите ти ме вълнуват колкото някое зърно грозде.

Милен Недялков Кирилов Сигурен ли си, че stand-up comedy е призванието ти?От толкова неща, които можеше да напишеш за този човек, ти се спря на външния му вид.Освен, че е далеко от всякакво "comedy", е жестоко и първосигнално.И не на последно място, говори за липса на идеи за "Stand-up".Изгледай някой от стендъпите на Крис Рок.Желая ти успех :) А дори в следващия си коментар да ме "удариш в земята", аз няма да ти отговоря.Ще си преборя егото.Желая ти плодотворна нова година. :)

Kuzmo stand-up comedy Ами не мисля, че съм добър, мисля, че ти сам успя сам да се направиш смешен. Сега веднага отивам да гледам Крис Рок, не бях го чувал. И понеже стана дума за идеи, ами как ти се струва тази да кръстиш тв. предаване "Пред банята"? Като блестяща, или като обикновено подмазване на премиера? Единствената смешка, която ми хрумва тук е "От пред банята, до под ръка във банята има само една малка крачка ". Мога да пусна и няколко лафа за сапунчета, ама да не ставаме, както казваш "първосигнални". Е какво да очакваме на нова година освен г-н Сираков на екрана след всичко това. Радост за окото. И последно: Добре, че не си жена, както си преодоляваш егото...

Коментар:
Сега ще погледам малко телевизия и ще се върна да напиша нещо за жанра... Колкото до Кошлуков, продуцента, носят се някой слухове, разбира се: това дето ориентацията му била съмнителна; дето се скъсвал да досажда на жените с предложения за срещи и винаги се радвал като получачва отказ... Нищо верно. Сега като ви уведомя как са му викали в затвора и казармата сами ще разберете, че не е възможно да е истина. Готови ли сте: Прякора му е бил "Емо сапунчето". А, казах ли ви?
Абе не, че кой знае колко обичам да вадя нож на умряло куче, ама тия от телевизията отвреме на време по малко трябва да се сритват, че лесно се самозабравят. Кошлуков това предаване е гавра с човешкото достойнство, а не романтична приказка...
Е те пепеляшките като са тъпи... и все пак цялата идея подсказва все по-набъбваща интелигентност.

Връщам се след малко...

И тъй. Много обичам хората на които като четат и "нещо им говори" като господина по-горе. Какво им говори, гласове ли чуват? Та какво исках да му кажа: стендъпа може да не ми е призвание, може да ми е хоби, това трябва ли да ме лишава от възможност да го упражнявам? Всъщност стендъп комедията много се доближава до MMA, боят без правила. Тези хора, комиците са като ultimate файтърите, използват всякакви хватки и приоми. "Разяреният бик" Джейк Ламота е бил такъв след като е приключил с бокса. Тук няма правила и ограничения. Изискват се добри умения и подготовка: задължително е да се чете и много да се пише, трябва сръчен ум и светкавична реакция и не става ако не носиш на силни удари... Жанра е атрактивен почти колкото двубойте в UFC и не случайно в америка най-добрите в него са милиардери. И това, че хората в България нямат нагласа към него, не е популярен и не го разбират изобщо не го умаловажава. В това има бъдеще. Той е в основата на голяма част от сценичните изкуства и телевизионни шоута, защото добрия сценарен текст е библията на всичко. А никой не може да прави по-добри "punch lines" от правостоящите комици. Рейтинговите войни на големите телевизии се решават именно така. И ще ви кажа нещо: на много хора наричащи се продуценти им предстоят големи разочарования. Защото бъдещето идва, а тяхното е да изтекат като рядко лайно надолу по хълма., Не става само с подмазване и връзки, трябва и акъл. Колкото до бруталноста, ами един от най-известните цитати по стените в клубовете е "Аз правя стенд-ъп. Стенд-ъп е жесток ( в смисъл на злобен), труден и самотен. Сори. Уйл Фаррел". Така че тази комедия не трябва да е груба. Тя трябва да е варварски груба. Да, когато е добре прицелено това е доста страшно и удря силно, направо ти изкарва органите. И за това тук ни пробутват сурогат, разни идиоти в женски дрехи, дебелаци с двойна гуша или западнали алкохолици като Сашо Дойнов. Ташак!

Добре, ето за финал един пример за нагъл груб майтап и според мен на място: Знаете ли го този певец "Устата" дето се е кръстил на анатомичен орган? Първата му идея била да се казва Задника, но после помислил "... Абе айде засега да е в устата... после ще видим".
( Чао, това ще го допиша още малко, имам някой сметки с "No frame media", трябваше да питат преди да ми пипат идейте. Тепърва ще настъпите сапуна)
Благодаря на хората които ме харесват, всичките 3-ма;)

Follow @Limelightcomedy