Литър кръв
"Седмопръстият" глава 8
Тя плъзна през бюрото към него двете лични карти:
- Вземи другия. С този даже си приличате и е около твоите години, дори снимката не е преправяна.
- Да няма някакви кредити или задължения към фирми? Ако го издирват за някоя простотия?
- Няма проблем. Получил е инсулт и от две години е напълно неподвижен. Купихме я от близките му, изобщо не е самостоятелен.
- Инсулт на 35?
- Еми... Така казват. Пострадал в сватбарска веселба.
- Да не вземе да умре?
- Ако умре? Лош късмет и за двама ви. Ще ти направим друга.
- Добре, взимам този: Северинов Наньов Налъмов от Пазардик, живущ в кв. Столипиново...
● ● ●
След като си потъмни косата и бакенбардите и мустаците му прораснаха до нужният размер и като се поглена в огледалото той се почувста почти като истинският Северин Налъмов от снимката на личната карта. На 35, пазарджижки ром, свободно пребиваващ в столицата...
Северин неочаквано лесно свикна с новата си самоличност и взе да се чувства комфортно в нея, разхождайки се из града с новопридобитите си документи. За всеки случай си нахлупи една ловджийска дънкова шапка, която малко го стягаше при веждите, но трябваше да бъде неразпознаваем, а и да изглежда добре. Изучи отражението си в огледалото и остана доволен. Лицето което го гледаше беше все така непознато, но той се чувстваше с него комфортно. Пъхна документите в джоба на новото си сако и се усмихна доволно.
Един ден, докато се мотаеше безцелно, незнайно как се озова около автогарата и седна да пие кафе под тентата на едно капанче. Сянката и не го спаси от жегата. Облегна се предпазливо с лакти върху захабена пластмасова маса и се зазяпа се наоколо. Имаше поток от хора, мотаеха се разни примитиви: таксиджии, търговци на фалшификати или намерени и крадени неща, кресливи пияници и беззъби проститутки.
По тротоара покрай него мина шумна група от 5 - 6 силно мургави индивиди по потници и жълти елеци. Един от тях го забеляза, вторачи се, заразмахва ръце сякаш любимият му отбор е вкарал гол и тръгна насреща му с бодър възглас:
- Ей, со керез бе Сейлядине!?
- Моля? - озърна се Северин, но не видя наоколо някой към който можеше да е насочен ентусиазираният поздрав.
- Сейлядине, кво става бе! Къде си, що не се обаждаш?
От раницата на гърба на индивида стърчаха някакви нарязани метални пръти.
- Струва ми се че ме бъркате с някой. Казвам се Северин.
- А не се прай на българин бе, мангал. Кога те пуснаха от затвора?
- Нали ви казвам, бъркате ме с някой.
- Не ми се прай, бе, заедно лежахме у Кремиковци. Ти беше в трети отряд.– … Аз…
– Кво прай Олимпия?
– Коя?
– Жена ти бе? Олимпия.
– Жена ми Олимпия… Добре е.
– В Гърция ли е още?
– Аха.
– Е нема ли да я пускат?
– Скоро.
– Да и пратиш поздрави от мене.
– А вие кой сте?
– Не ми се прай. Не сме у полицията да държиш инкяр.
Събеседникът му се загледа в ръката с която държеше чашката с кафето:
– Слушай, ти да не би за пръстите, а? Фанаха те, а? Тц, тц, тц, за едни пари така да осакатяват човека! С тия камери дето ги наслагаха навсякъде много лошо стана.
– Пръстите ли… еми нема ги.
– Да не те гепиха да пипаш в трамвая? Тц, тц, ей, лоши хора! Ей и Олимпия и тя изгоре.
– Така е, кофти.
– Що не идваш вече в джамията бе, Ходжата пита за тебе. Има там едни момчета мюсюлмани, от къде беше, за джихада дето говорят, могат да помогнат с нещо.
– Ще мина. Ще минавам.
– Слущай, ако си закъсал мога да те включа в една далавера. Има един бизнес за тебе.
– Какъв?
– Да влезеш да полежиш малко вместо едно наше момче.
– Къде? В затвора.
– В затвора. Той утепал некакъв. Да кажеш, че си ти. Плаща си добре човека.
– Колко?
– 10 бона. Ще ти дадат 3 години. Ако искаш помисли си.
– Как само 3 години? Кого е убил?
– Е блъснал някакъв с колата. Нарочно ли, без да иска, аз не знам сега. Ама адвоката каза – най много 3 години. Гаранция. И си плаща на ръка момчето. Казваш че си карал ти и взимаш капарото. Сега 5 бона, като те пуснат още 5.
– Ще си помисля.
– Ама много наше момче е, добро момче, Ташко, некакъв. Абе на цар Гого от родата.
– Не знам дали ще имам толкова свободно време. 3 години.
– Хубаво де, помисли си. Айде, че ше ходиме да даряваме кръв за катастрофиралите. Ако искаш ела. Плащат 300 литъра.
– 300 лв.?
– Абе ела бе, бензина стана 2.50 , кръвта 300. Далавера е. Нали немаш спин?
– Дай 1 литър, ети 300 лв.
– Кво?
– Кръв.
– На кой, бе?
– На мене.
– Е за кво ти е?
– Трябва ми.
– … Ъъ, за кога ти трябва.
– За днеска.
– Слушай, Селяйдине, за теб винаги, ама такова, щото сега съм обещал на хората. Ама има тука едно момче, много добро момче, става ли да ти го пратим. Много наше момче. На 15 години. То щи даде 1 литър. Сигура е работата.
– Пращай го.
– Къде?
– Утре тука.
– Имаш го. Лимфа трябва ли ти? Ако ти трябва само кажи. Ама е 10 бона килото.
– Ще си помисля.
– Добре, айде да бегам да дарявам, че хората ме чакат.
– Бегай. И прати момчето.
– А ти мини през маалата, ше се разбереме.
– Да не ме метнеш.
– Сега, теб ли че те пържим бе, рода сме – ухили му се с беззъбата си уста мургавият бизнемен и побърза да догони приятелите си в посока спирката на трамвая.
“ Да не би пък верно аз да съм тоя Селяйдин?“ – помисли си Северин, загледан в отдалечаващата се група ромски тарикати – “ Не, няма начин да съм някакъв джебчия. Нали самоличноста ми е на реално съществуващ човек. Картата е чужда… Да го еба и… Вместо отговори само нови въпроси… 300 лева литър! С кво ли не въртят бизнес хората.“
