Испанска муха

Реших да напиша разказ. Добре, какъв да бъде? - За детектив който търси Испанска муха.

В кантората на частен детектив идва клиент, който иска да му намери испанска муха. Детектива го приема с насмешка: - Испанската муха е мит. – Не е мит. Имам сведения, че луд учен е създал испанска муха... Тя въобще не е испанска, но от нея жените пощуряват. Още фашистите са правели такива изследвания. – Защо му е било на Адолф да притежава испанска муха? – Зя да завладее света с нейна помощ. Гледал ли си филма „Мухата"? – Онзи с Джеф Голдбум? – С Джеф Голдбум, да. Но не става дума за телепортация, а страничен ефект при опит да се създаде нов вид хранителна добавка. Занимавал се е с това 20 години. – Кой, Хитлер? - Лудия учен. Дъщеря му случайно я опитва в лабораторията и после изчукала близката казарма. – Може просто да е била курва? – Намери ми испанска муха, плащам ти 10 000 $. – Да нямаш проблеми с жените? – Не е твоя работа.

О кей, 10 000 $ са 10 000 $. Детектива тръгва по следата и тогава в пресата се появяват съобщения за нападения на нимфоманки и той се заема да ги провери. Няколко пъти попада на радикални феминистки и фалшив продукт – пребоядисана обикновена домашна муха. Оказва се, че испанската муха се прави от маймунски изпражнения и буболечки в зоопарка. Жените ги взимат в хапчета за отслабване и пощуряват. Как е станало? Маймунта на учения е дефекирала в разтворите му и се е получил афродизиак. Ученият е държал маймуна в клетка в лабораторията при епруветките? Да, нали е бил откачен.

Накрая след като губи едната си топка, детектива наистина намира автентична испанска муха, но унищожава формулата, защото това откритие е твърде опасно и може да погуби планетата ако жените се разгонят. Терористи планират да пуснат маймунски дарадонки в светената вода в църквите, да предизвикат сексуална революция.
Случаят е разрешен.

Мениджмънт на любовните връзки

Публикувано на 16.07.2019 от kuzmo.k

* мениджмънт:  координирането на човешките усилия за постигане на заложените цели, използвайки ефективно наличните ресурси.


Знам че повечето от вас няма да са съгласни с мен, но ето какво мисля: ухажването това е (ВРК) високо рисково капиталовложение. Отвратително е, че постоянно трябва да харчим пари за да можем да имаме връзка. При това много често те не се получават. И кой е виновен за това? Никой. Мисля си, че за наша защита е нужно да има някаква система за застраховане в ухажването. Според мен това трябва да бъде на принципа на букинга на хотелска стая или нещо подобно. Ето, ние започваме да се срещаме и веднага след както започнем да излизаме ти депозираш от картата си някаква сума на съхранение в обща сметка. И ако след 2 или 3 седмици не искаш да се виждаме повече, аз поглеждам разходите и ти предоставям листа с разпечатката: „Окей, 750 лева за такси, вечери, кино, театър, забавления… Значи твоят дял е точно 375. Набери пина на пос терминала и подпиши разписката, ако обичаш. Благодаря, това беше всичко.“
Наистина не мога да разбера защо аз да съм длъжен да харча с кръв, пот и риск изкараните си пари само за да разбера, че не се получава. Това е просто ненормално и не ме интересува какво смята обществото за джентълменството. А какво да кажем за борбата за равенство на половете? Аз даже съм на мнение, че ако човек е извел 3 пъти жена на обяд или вечеря и тя го е зарязала, той има право да се обади в полицията и да поиска прокуратурата да и повдигне обвинения. Трябва да има финансова отчетност в една връзка. Защото иначе ще стане като с държавния бюджет, не се знае кой пие и кой плащa!
По правило флиртовете не са добра инвестиция,  трябва да има гаранционен фонд.
Разбира се застраховката трябва да е двупосочна. Ако жена е започнала връзка с мъж, но се окаже, че той е некадърник в леглото, дребнав като пишката си скандалджия, мързелив пияница, който в периода на ухажването се е преструвал на почтен и работлив, а тя е заложила авторитета си и го е запознала с приятелите си, със семейството си и т.н. Би следвало моралните ѝ и физически щети от общуването с него също да бъдат възместявани от гаранционния фонд. 

И другото което намирам за важно – секса. Знаете ли, аз съм романтичен джентълмен, но за мен е важно да правиш секс на първа среща с човека към който може би имаш сериозни намерения. Първо чукането, после цветята, комплиментите и всичко останало. Ще ви обясня така че да ме разберете: никой не би желал да излиза с някой в продължение на седмици и месеци, само за да разбере на края, че партньора му си пада по тройки с непълнолетни пакистанци + дого аржентино. Кой какво харесва в секса, това трябва да се изясни веднага. Веднъж ухажвах една …. добре, после ще довърша за нея. Само ще спомена, че освен актриса се оказа и лесбийка и трябваше да изучавам тайните на някакъв клиторен оргазъм, дойде ми в повече! И освен това имаше доста студени крака. Ама казвайте ги навреме тия работи, де!

Наглите: сценарий

Публикувано на 14.07.2019 от kuzmo.k

Сцена 1. Следствен арест
интериор/ килия следствен арест – ден


Помещение 4 на 3 метра. Редица от 5 шалтета на дървеното дюшаме. Калъфки за възглавници с насипани в тях цигари, храна и дребни лични вещи. Високо прозорче с решетки, закрити с лист перфорирана ламарина. Релса минаваща в средата на тавана. Кофа за дефекация в ъгъла при вратата.

Вътре – 5 човека. Двама играят на клечки, двама просто лежат и зяпат тавана, а един клечи над кофата и в момента се изпражнява.
Чува се дрънкане на ключове и издърпване на резе. Вратата на килията се отваря. Униформен старшина застава на прага оглежда присъстващите и мълчаливо посочва един от тях. Посоченият си казва името.

ПОСОЧЕН.  Крум Георгиев Петров.

Без да казва нищо надзирателят посочва следващият.

ПОСОЧЕН.  Иван. Лазаров Димов.

След кратко колебание третият посочен е човека изпражняващ се в кофата.

СЕРЯЩ. … Ъъх, Лозан.

СТАРШИНА.  (продължава да стой с насочен показалец)

СЕРЯЩ. … Лозан Христов… ъъ, Демирев.

СТАРШИНАТА се обръща към следващият арестант, който бавно се изправя и насочва пръст към него.

АРЕСТАНТ.  (след дълга пауза)  Бойко… Методиев… Борисов.

СТАРШИНАТА му прави знак да се приближи като се обърне с гръб и сложи ръце отзад. Поставя му белезници и го извежда от килията. Заключва я.
Отвън чака втори униформен. Повеждат арестанта покрай килийите в коридора.  Стигат до ъгъла.

СТАРШИНА. Обърни се.

АРЕСТАНТЪТ застава с лице към стената на метър преди ъгъла и навежда надолу глава. КОНВОИРАЩИЯТ натиска бутон за звуков сигнал. Отговаря им също такъв. Изчакват разминаване с друг конвоиран арестант и след това завиват и поемат по коридор надясно. Същата процедура се повтаря още два пъти докато стигнат до стълбите и го свалят до стая на администрацията. Вкарват го в кабинет с надпис ГД ГДИН.
Вътре зад бюро седи мъж с униформа и преглежда папка с надпис „ДЕЛО №…“. Поглежда към арестанта и казва:

ДИРЕКТОР.  Е, гражданино Борисов. Свободен си. За сега. (подава му лист хартия)
(към конвоиращите) Свалете му гривните.

Мъжът е отведен до складово помещение където получава дрехите, документите и личните си вещи. После го отвеждат до изхода и постовия му отваря вратата. Той прави крачка напред и излиза на свобода.

Намира се на сравнително малка, тиха улица. Лято е, а той е облечен със зимни дрехи: палто, възширок костюм и спечени от солта официални обувки.
Никой не го чака. Наоколо няма жив човек, само няколко паркирани коли. Не се оглежда, не поема дълбоко въздух; тръгва си бавно пеша и скоро стига до по-голяма улица на която има спирка. Изчаква тролейбуса и се качва в него. Няколко души го заглеждат, но той не им обръща никакво внимание.
На следващата спирка се качва контрола. Той няма билет. 
Контролата стига до него. БОРИСОВ спокойно го поглежда:

БОРИСОВ.  Сега излизам.

КОНТРОЛА.  (кимва и го отминава, като му бута в ръката билетче)

СЛЕДВА….

Екзистенциална депресия

Публикувано на 07.07.2019 от kuzmo.k

„Седмопръстият“ глава 5, част 3

вторник 17.55

Когато сестрата го въведе в кабинета психологът седеше за бюрото и въртеше ръчката на някакъв уред подобен на мелничка за пипер с който остреше моливи. Пъхаше ги много внимателно в накрайника, пробваше върха им с показалец и ги пускаше в кутия от пури. Кутията беше почти пълна.
„Медитация, ташак! Пробвай медитация, когато цял ден си имаш работа с идиоти““, измърмори под носа си и вдигна поглед.
– Здравейте, докторе – поздрави седмопръстия.
– Добър ден. Написахте ли нещо?
– Да – подаде му плика той.
– Постарал сте се. Седнете на дивана, секретарката ще ви донесе кафе.

Докторът извади страниците от плика и без да му обръща повече внимание се задълбочи в текста. Пресегна се към кутията с моливи, измъкна един и взе да отбелязва в полето.

„- … Сега пъхни щуцера във входа на дланеца и отвърти винтила четвърт оборот.
– На коя страна?
– Надясно, докато щракне шплента… ДЯСНО, БЕ!
– А да. Мамка му.
– Свържи клапана на трансформатора с „X-Cora-a“
– Да положа ли соленоида по средата?
– Изчакай първо връзките да се синхронизират в обща маса.
– Чакам… готово, стана.
– Така, изрежи свободните жици от преостата. Стой! Дай на мен.
– Ето ти клемата на програматора: C (common). Такаа, сега лентата по номерациите…
– Уфф, ама че дребни букви, нищо не мога да видя! Прокарай, прокарай го в затвора!
– Готово.
– Сега, аз държа оттук, а ти затегни винта на обтегача. По-бързо де!
– Йес! Захранването… Къде е 24VAC?
– 24 е за външния модул. Трябва ни 13 мм-ов.
– Сигурен ли си?
– Захранващият кабел трябва да бъде 14 AWG(1.85)
– Заемяването на зелената жица ли е?
– Не помня.
– Е тогава какво сме седнали да го монтираме, и без това батерията трябва да е литиева.
– Нея ще я сменим накрая. Дай сега да свалим държача на релето за да пасне клемата.
– P на G. Ще направим ръчно байпасиране. Натисни SEN-ора.
– НЕ ТОЗИ!… МАМКА МУ!  ФАК! ФАК! ФАК!… ТИ МАЛОУМЕН ЛИ СИ БЕ!
– Без да искам, съжалявам!
– А е, писна ми, не става и не става!
– Майната му! Дай да се ебаваме с кретените.
– Искаш ли бира?…“

Свали очилата, въздъхна и разтърка с два пръста предносницата си.
– Вижте, ще бъда напълно честен с вас: няма да мога да съм ви полезен. Не искам да ви губя времето и парите… Твърде стар съм за това. Вашият случай е наистина особен, а аз съм прекалено уморен и… знам че няма смисъл.
– Мога да ви платя допълнително. Кажете някаква цифра.
– Не, не става въпрос за парите.
– Какво, докторе, да не сте в депресия?
– Може би. Във всеки случай, отказвам се. Но ще ви дам телефона на колега…
– Не се отчайвайте, докторе, има още хляб във вас. Дишайте дълбоко. Ето така – с диафрагмата.
– За съжаление понякога медицината е безсилна.
– Какво ще ми препоръчате тогава?
– Нищо, живота често е безсмислен. Свиквайте.
– За мен ли става дума или за вас?
– За всички.
– Не се предавайте докторе, чувал съм, че да си накиснете краката в леген гореща вода с морска сол много помага за нервите.
– Да. Както и да е…
– Няма ли поне да ми кажете нещо. За мен.
– Мога да опитам. Но се съмнявам, че ще ви хареса.
– Ще го понеса.

Докторът се пресегна и взе листите в ръка. Тя видимо трепереше и той ги пусна обратно на бюрото.
– Ъъ, какво исках да… не мога да следя мисълта си – извади от един плик в джоба си няколко хапчета и се зае да ги чупи на две и ги гълта.
– Нещо за състоянието ми.
– А-да – въздъхна той. – Обичате ли да четете криминални романи?
– Не знам, може би? Да.
– Очевидно да. Тук има фабула в развитие – потупа с показалец страниците  психиатърът. – Даже мисля че имате дарба.
– Каква?
– Да съчинявате. Но не се радвайте, в някой случаи това е болестен симптом.
– Не се радвам.  Като казахте, фабула, за какво точно става дума?
– Фабулата е творческа предпоставка за създаването на художественото произведение.
– Аа, това ли било, понеже аз си помислих нещо друго…
– Това беше, така да се каже „добрата“ новина. Знаете ли какво е дебилизъм?
– Ъъ…
– Дебилизъм, на латински: debilis – слаб, немощен, е термин в психологията, с който се обозначава най-слабата степен на интелектуална недостатъчност или още наречена умствена изостаналост, обусловена от задържане на развитието на индивида или поражения на мозъка на плода… Мисля че ако ви направим IQ тест ще установим необичайно ниска интелигентност.
– Да не намеквате че съм тъп или нещо?
– Не намеквам.
– А, добре.
Докторът прелисти картона и зачете бележките си:
– Вероятни криминални наклонности. Шизотипически характер. Стеснено, фиксирано съзнание. Некомуникативен и нетолерантен към чужда гледна точка. Прикрит и подозрителен, недоверчив до крайност. Чувства се дезориентиран и заплашен. Зациклен на проблеми и негативни обстоятелства. Синдром на дефицит на вниманието. Социопатия.
–  Добре, но защо не помня нищо?
– Нарушенията на паметта могат да се дължат на много фактори: Психични и поведенчески разстройства – транзиторна глобална амнезия, алкохолизъм, разстройство на реализациите. Страничен ефект от прием на медикаменти – антиепилептици, дигоксин, клоназепам. Новообразувания – тумор в мозъка. Болести на нервната система – епилепсия, болест на Алцхаймер (Alzheimer’s disease). Болести на ендокринната система – синдром на Вернике-Корсаков (Wernicke-Korsakoff syndrome). И най- вече: травми, отравяния и някои други последици от въздействието на външни причини като механично увреждане на главата – ретроградна или дисоциативна амнезия.
– Богата колекция. – Освен това при вас има данни за параноялна психопатия.
– Какво е това?
– Характерова аномалия. Разстройство на личноста.
– Опасна болест ли е?
– Не за вас.
– А за кой?
– За другите.

Мълчание… мълчание…

– …  Е, благодаря ви за лекцията докторе.
– Няма за какво.
– Какво, значи се отказвате?
– Да. Съжалявам.
– Разбирам ви, няма проблем, починете си, идете на екскурзия. Пиете ли?
– А вие?
– Разбира се.
– Продължавайте да го правите.
– Това е професионален съвет ли е?
Докторът уморено кимна.
– Тогава ще ви послушам.
– Ще ми се да го бях разбрал по-рано. Още през медения месец.
–  Е, винаги има надежда… Ако искате да поговорите с някой,  аз съм насреща.
– Да, благодаря ви, но…
Седмопръстият се поколеба:
– Докторе, мога ли да ви попитам нещо? И ви оставям на спокойствие?
Психологът само кимна утвърдително.
– Като терапевт помогнали ли сте досега на някой? Тези неща работят ли или са просто бизнес?
– Запомнете нещо: истинската сила на психотерапията е самовнушението.
– Благодаря ви за отговора. На вас ли да платя или на секретарката?
– Няма нужда. Не дължите нищо.
Докторът включи интеркома и със сподавена въздишка произнесе: „Рачева, като пациентът излезе му върнете таксата за лечението и отложете всичко за днес“.
–  Няма нужда, докторе. Не ми е до парите. Може след време да си промените мнението. Като се поразведрите. Защо не потърсите професионална помощ?
Психологът само поклати глава. Дръпна кутията с моливи в скута си и се отпусна назад в креслото:
– Ако бях с двайсетина години по-млад, може би?
– Ами тогава… Всичко хубаво, докторе. Оправяйте се. И горе главата
– Да, благодаря, и вие. Минете през сестрата за парите.
Извади изпод бюрото хавлиена кърпа и взе да попива врата си.
.

Публикувано в житейска психология, забавление, комедия, пси

Параноялна психопатия

„Седмопръстият“ глава 5, част първа


- Моля, легнете на кушетката.
Седмопръстият се излегна на диванчето и намести възглавничката под тила си. Пое безшумно въздух и сплете пръсти на корема.
Мълчание... мълчание...
- Кхъ, кхъ, какво трябва да правя? - попита той.
- Кажете нещо.
- Какво?
- Каквото искате. Вие решете.
- Не знам, "печка"?
- Печка? И за какво ви напомня тя?
- На... печка.
- Добре, разкажете нещо за себе си.
- Еми това няма как да стане.
- Защо?
- Не помня нищо.
Мълчание.... мълчание...
- Ще ви впиша в картона като Ансел Борн.
- Защо?
- Стандартно обозначение в касификатора. Така регистрираме случаите на лица с амнезия.
- Кой?
- Ние. Психиатрите. Нещо като Джон Доу за труповете. Нарицателно за дисоциативна фуга.
- Тоест?
- Дисоциативната фуга обикновено е краткотрайно състояние, но може да трае и няколко месеца или повече. Притежава всички характеристики на дисоциативната амнезия, плюс целенасочено пътуване извън дома или работното място, въпреки че поведението за непознатите може да изглежда напълно нормално.
- Ааа...
- За начало можем да направим асоциативен тест, но знаете ли, нека опитаме така. Напишете някакъв свободен текст. Каквото искате: разказ, случка, история, някаква фантазия. Изобщо каквото ви идва.
- Това ще ми помогне да си спомня кой съм?
- Много често творчеството е врата към подсъзнанието. При всички случаи поне ще получим данни за анализ. Отправна точка.
- Ами добре. Как?
- Така: взимате лист и химикал, почвате да пишете и като сте говов ми го донасяте. Можете да ползвате чакалнята - докторът му подаде бележик с втъкнат в него химикал от 50 ст. - Действайте.
- Каквото ми хрумне ли?
- Да. Може да е повествователен текст или не. Абе напишете една-две страници. Нещо което ви е впечатлило или ви терзае, вие решете.
- Какво е повествователен?
- Значи описателен, разказвателен, картинен текст. Който принадлежи към художествената проза; белетристичен.
- Аха... добре. Отивам тогава в чакалнята.
- Да. Като сте готов чукнете.
- Ъъ, там има ли тоалетна?
- Питайте секретарката, тя ще ви упъти.
След петдесетина минути седмопръстият плахо почука и подаде глава в кабинета. Докторът дремеше във фотьойла. Беше се килнал и врата му висеше на една страна. От устата към ризата му се беше проточила нишка слюнка.
- Аз, такова...
Докторът се сепна, намести се и му направи знак с ръка да влезе. Взе листа, погледна го. После го обърна обратно и отново го огледа над очилата.
- Какво е това?
- Нали искахте да напиша нещо.
- Да но, какво е?
- Ами седнах както ми казахте и там имаше едно дърво с едни врабчета и аз се заслушах...
- Хм? Почеркът ви е малко неясен, а не съм добре с очите, ще ми го прочетете ли на глас.
Седмопръстият се пресегна за листа, направи крачка и половина напред и зачете, полюшвайки рамене наляво надясно, като ученик на изпит:
"Чик-чирик, чикчикчирик! Чик-чик-чиирик! Чиийк-чирик, чийк-чирик! Чик-чирик-чирик! Чирик, чирик, чирик! Чикчирик, чикчирк! Чикчириййййк! Чийййк-чирик, чийййййк-чирик, чирик! Чик, чик, чик-чирик! Чик-чийк-чирик!... Чик-чирик-чирик-чирик... "
- Кхъ, кхъх, достатъчно - прокашля се доктора.
- Ама аз съм на средата... Какво, обърках ли нещо?
- Не.
- Не знам как ми хрумна? Докато стоях и се чудех и...
- Няма значение. Седнете. Обмисляли ли сте самоубийство?
- Кой аз? Не. Защо?
- Знаете ли, че пациентите с амнезия са предразположени в пъти повече към суицидни действия, отколкото останалите хора.
-  Не ми е минавало през акъла. Нямам желание за самоубиство и не обмислям убийство. Макар че гайдарите много ме дразнят.
- Блазе ви - докторът отбеляза нещо във файла.
- Моля?
- Казвам че това е чудесно. Понякога амнезията е рационалният отговор на нервната система на някаква непреодолима психотравма.
- Като загуба на пръсти?
- Може би?
- Помня всичко, но само от един момент нататък. Преди това... дупка.
- Работната процедурна памет не е засегната. Но склада ви е празен. Или по скоро вратата му е залостена. Може да се наложи да я разбием. Но първо ще погледнем през ключалката и ще претърсим подсъзнанието.
- Като казвате "разбием" какво имате предвид?
- Мислили ли сте за електрошокова терапия?
- Никога не съм чувал за нея.
- Доста радикална процедура. За сега ще я оставим като резервен вариант. Ще опитаме с психоанализа?
- Колко ще отнеме това?
- Може би месец? А може би години?
Мълчание... мълчание...
- А, за днес времето ни изтече! - надигна се от креслото доктора. - Така че, сега се приберете в къщи и елате с текста следващият път. Но без чикчирик. Напишете някаква история. Няма значение каква, разкажете нещо което ви е интересно, Ако не се сещате измислете. Ако искате се напийте. Ни после го препишете четливо.
- Добре, докторе. Може ли да е сън например?
- Разбира се.
- Защото аз много сънувам.
- Довиждане. Очаквам ви следващият, какво се пада, вторник. И платете таксата на секретарката.
- Предпочитам да платя на вас. Тя само ме упъти към тоалетната.
- Вие плащате на мен. А аз плащам на нея.
- Значи като и дам парите тя ви ги носи на вас, а после вие и давате на нея. А, ясно. Ами тогава всичко хубаво.
- Довиждане.

.



Още щом се прибра седмопръстият седна и се хвана да пише. Оказа се по-лесно отколкото предполагаше. Само след два часа текста беше завършен и за още половин редактиран.
„Искаш история – ето ти тогава“ помисли си той и си отвори за награда една бира. Излегна се на дивана и зачете крайния вариант:

„- … Сега пъхни щуцера във входа на дланеца и отвърти винтила четвърт оборот.
– На коя страна?
– Надясно, докато щракне шплента… ДЯСНО, БЕ!
– А да. Мамка му.
– Свържи клапана на трансформатора с „X-Cora-a“
– Да положа ли соленоида по средата?
– Изчакай първо връзките да се синхронизират в обща маса.
– Чакам… готово, стана.
– Така, изрежи свободните жици от преостата. Стой! Дай на мен.
– Ето ти клемата на програматора: C (common). Такаа, сега лентата по номерациите…
– Уфф, ама че дребни букви, нищо не мога да видя! Прокарай, прокарай го в затвора!
– Готово.
– Сега, аз държа оттук, а ти затегни винта на обтегача. По-бързо де!
– Йес! Захранването… Къде е 24VAC?
– 24 е за външния модул. Трябва ни 13 мм-ов.
– Сигурен ли си?
– Захранващият кабел трябва да бъде 14 AWG(1.85)
– Заемяването на зелената жица ли е?
– Не помня.
– Е тогава какво сме седнали да го монтираме, и без това батерията трябва да е литиева.
– Нея ще я сменим накрая. Дай сега да свалим държача на релето за да пасне клемата.
– P на G. Ще направим ръчно байпасиране. Натисни SEN-ора.
– НЕ ТОЗИ!… МАМКА МУ!  ФАК! ФАК! ФАК!… ТИ МАЛОУМЕН ЛИ СИ БЕ!
– Без да искам, съжалявам!
– А е, писна ми, не става и не става!
– Майната му! Дай да се ебаваме с кретените.
– Искаш ли бира?

* * *
13.56
Иван пъхна показалеца на лявата си ръка в шайбата на апарата, щракна с пръсти във въздуха за начало на операцията и почна да набира: 02 892 22 47
– Свободно. Дава свободно.
Коста седеше в очкаване стиснал слушалката на дуплекса и го наблюдаваше, захапал долната си устна.
При четвъртия сигнал някой вдигна. Иван подаде знак.
– Ало… – чу се тънък женски глас оттатък.
Иван веднага заговори все едно абоната на избрания номер се включил по грешка във вече течащ разговор:
– … Не съм бил аз, дори не съм ходил там.
– Ало? Ало, кого търсите? – гласът на другия край на линията повиши тон за да го чуят.
Коста продължи без да отреагира:
– Не си бил ти. А тогава кой?
– Не знам – отвърна убедително Иван. – Все някой.
Оттатък продължаваха настойчиво:
– Ало кой е? Ало кой е? Кой търсите? Бъркате номера.
Двамата продължиха да го игнорират и продължаваха да водят разговора си все едно са сами на линията.
– Аз нямам причина да го правя. Дължеше пари не само на мен. На теб също.
– Е, и?
– Може ти да си го убил?
– Аз? Не съм. Дори не бях в града.
– Да де. Точно това се очаква ако си го поръчал.
Гласът от другата страна на линията се умълча и задиша ускорено. Чу се приглушен шепот:
– Кириле… Кириле, ела да чуеш. -„Кво ма?“ -Тука двама говорят за убийства! Шшт, по-тихо. – „Кво? Кво става?“ – Не знам. Някакви говорят за убийства. Тихо.“
Иван вдигна палец към Коста и му намигна „хванаха се“:
– Казах „може“ – репликира  Иван. – Все пак някой му е пръснал черепа.
– Бил е професионалист.
– Определено. Един истрел с 22 калибър, точно в сърцето. Дори няма нужда от контролен.
Оттатък достигна мъжки говор: „Мен ли търсят? Кой е? Дай да чуя. – Линиите май са се преплели. Ела, слушай. – Дай.“
– Както и да е – продължи Иван, – дай да вършиме работа. Готов ли си със стоката?
– В момента минава митницата. Нашият човек я пое. Утре може да я имаш. Парите?
– В наличност. 200 000 в банкноти по 100 и 200 €.
– Къде ще направим размяната?
Дишането в слушалката се измени. Стана някак по накъсано и плитко, с големи паузи, сякаш някой поемаше дълбоко въздух, мъчеше се да го задържи и после дишаше като прегряло куче:
„Киче… кви са тия бе!“ – изпъхтя задавено мъжа оттатък.
Иван извърна лице от слушалката и повиши глас към въображаем събеседник в стаята: „Докарайте ми Горилата и Пора! И изкарайте Тони дебелия от мазето“. После пак заговори в телефона:
– Слушай, Череп, този път трябва да сме предазливи. Ченгетата са се активизирали.
– Какво предлагаш?
– Няма да се срещаме директно. Ще разменим стоката на уговорено място. Без личен контакт.
– Хм… Не работя на доверие. Не става.
– Доверие никому. Ще разменим заложници. Аз ще ти пратя брат ми, ти ми дай някой от твоите.
– … Кой искаш?
– Например жена ти или…
– Забрави. Не става. Не бъркам семейството в бизнеса. Можеш да вземеш адвоката или Ряпата.
– Окей, адвоката е окей. Прати го на горската вила. Къде ще оставиш стоката?
Коста се престори че мисли, докато оттатък Кичето и Кирил се бореха за слушалката и дишаха асматично.
– Знаеш ли къде е трафопоста дето държахме Райко кръста, преди да…
– В Бишика? Да.
– Отзад в парцела има варел за нафта пълен с дъждовна вода. Ще сложим бялото в бидонче и ще го потопим в отработено машинно масло с пудовка.
– Чакай да помисля… Става. Имам маршрут за изтегляне.
– Искам парите да са в пътна чанта или куфар. Оставяте ги в шкафче за багаж на автогарата и ми се обаждате с шифъра. Ключа предавате на клошаря до църквата.
– Ясно. Но без телефони, ще държим връзка по станциите.
– И без грешки. Не искам втори Нови искър.
– Нито пък аз. Това ли е всичко?
– Слушай, излезе една поръчка.
– Каква?
– Фирмаджия. Кмета плаща.
– Колко?
– 10 бона, за някакъв хазартаджия.
– 10! Тоя си прави ташак. Това са трохи.
– Ще има и бонуси в тръжната документация с общинските имоти.
– Алчно копеле. Добре, ще помисля.
– Решавай бързо, защото ще я даде на някой друг.
– Окей, доскоро.
– Доскоро, чао.

Васил чукна контактната пластина все едно затвори и връзката прекъсна.

„Киче, чули бе!… Леле, Кириле, да се обадим веднага в полицията! – Не, чакай! Знам за кой трафопост говорят! – Бе ти луд ли си бе! Тия говореха за убийството по новините! – Чух. Ама можем да си оправим веднъж за винаги живота. Викай свекъра!“

Седнопръстият се захили доволно, пъхна листата в найлонов джоб за документи и легна да спи.
.