От учителя с любов (разказ)

Разказ на Владимир Сорокон ( адаптиран превод )

Харалампи Харитонов подхвърли към оглището две сухи елови клонки; огънят мигновно ги сграбчи, протегна се нагоре и поривистите му езици зализаха дъното на висящото над него окадено ведро.
Авакум цаков се загледа в гърчещите се сред пламъците клонки, после погледа му се премести към очарованите от пламъците младежки лица. - Разкошен огън, нали?
Захо тръсна утвърдително глава. - Даа...
Койна зиморничаво потръпна със слабичките си рамене. - А аз, другарю Цаков цяла вечност откак не съм стъпвала в гората. От осми клас.
- Че защо? - той свали очила и мижейки късогледо взе да ги потрива с носна кърпа.
- Ами, някак времето не стига - оправда се Матушева.
- А защо не искаше да дойдеш с нас на Лонгоза тогава ?- насмешливо я подкачи Борил.
- Не можах.
- Кажи си, че те е мързяло и толкова.
- Въобще не е вярно. Боледувах.
- От нищо не си боледувала.
- Болна бях.
Авакум Цаков помирително протегна тясната си длан с тънки, муршави пръсти. - Стига вече, Бобо, остави Койна на мира...
Вие деца, по-добре вижте каква красота е наоколо. Ослушайте се... Тишина.
Учениците заоглеждаха околноста.
Поривистите пламъци на огъня хвърляха златисти отбясъци върху тъмните силуети на храстите и младите върби. Зад тях като неподвижна стена тъмнееше високата смесена гора, в яркото звездно небе над която висеше огромна луна. Цареше дълбока нощна тишина, нарушавана единствено от пращенето на съчките в огъня. Във въздуха се носеше опияняващия аромат на река,
влажна тиня и листа и горяща хвойна.
- Яко-о-о... - възторжено проточи, изправяйки се на крака, къдрокосият, широкоплещест Жеко. - Точно като в "Гераците".
Авакум Цаков се усмихна на това сравнение, от което покрай младоликите му, скрити зад дебелите стъкла на очилата очи се очертаха весели бръчици. - Даа, деца, гората това е удивително природно явление. Осмото чудо на света, както е казал Ленин.
Гората никога не може да ти дотегне, да ти доскучее в нея. А колко богатства крие само! Кислород, дървесина, целулоза... А горските плодове и гъби? Цял склад. Човек трудно би си представил живота без гората. Невъзможно е да се живее без тази красота...
Той млъкна загледан в тъмната, неподвижна стена на дърветата. Децата също обърнаха глави натам.
- Гората, другарю Цаков, разбира се, е нещо хубаво - с предизвикателна усмивка избоботи Жеко. - Но техниката все пак е по важна. - и той чукна по висящия през рамото му портативен магнетофон. - Без техниката сега и крачка не можеш да направиш.
Авакум Цаков се обърна към него и внимателно го изгледа. - Техниката... Е, какво Денкин, техниката безусловно дава много на човека. Но мен ми се струва, че главаното е тя да не го засенчва, да не го поставя на по-заден план. Виж гората не би могла да направи това никога.
Всички погледнаха към Жеко.
Кривейки долната си устна той повдигна рамене. - Ама не, аз не такова...просто...
- Просто си се побъркал с тая естрадна музика, ето какво - прекъсна го Койна. - Без това сандъче на рамото и крачка не можеш да направиш.
- И какво, това лошо ли е? - изгледа я той изпод вежди.
- Не е лошо, а вредно - засмя се тя. - Ако оглушееш никой няма и да разбере.
Младежите около огъня дружно се разсмяха.
Авакум Цаков благосклонно се усмихна. - Ей и ти Матушева, ти по-добре не си бутай пръста в устата му, не си търси белята.
- Ама, той какво, другарю Цаков, мъкне се като чалнат с това чудо...
- Ами ти, бе? - избоботи Денкин. - Ти да не би да можеш без твоята консерватория?
- Само че това е класическа музика умнико! Бах, Моцарт, Хайдн. А при тебе някакви разчорлени кращят и вият.
- Ти си чорлава.
Авакум Цаков внимателно притиска Денкин по рамото. - Е-е, Жеко, стига. Все пак ти нали се каниш да кандидатстваш въс ВВВУНС? А на летците е нужна издръжливост.
- Аз няма да ставам летец, а конструктор - измуча почервенелият ученик
- Още повече... Вижте какво младежи, дайте да се възползваме от хубавото време и да си припомним астрономията.
Авакум Цаков се изправи, отдалечи се малко от огъня и като напъха ръце в джобовете на тънката си куртка, вдигна поглед към небето. То бе тъмновиолетово; звездите светеха необичайно ярки и изглеждаха съвсем близки. Краят на ослепително бялата луна висеше леко срязан.
- По-ясно и нагледно от всякакви учебни карти - тихо прошепна учителя и с бързо, лаконично движение намести очилата на носа си. - Такаа... Кое ще е това вертикално съзвездие, ето там? - той протегна ръка в небето. - Е, кой е най-смел? Дойчине?
- Косите на Вероника - неуверено отвърна Папаризов.
Авакум Цаков отрицателно поклати глава. - То е вдясно и малко по-високо. Ето го, под Ловджийска хрътка... Жеко?


- Касиопея! - високо и ясно изрече Данкин, отмятайки назад глава, с ръце в джобовете. - Точно така - Касиопея.
Стоящия край него Цонко се подсмихна.
- Две с минус - каза другаря Цаков и бързо посочи. - Ето я твоята касиопея, до Цефей.
Матушева високо се изхили.
Данкин се почеса по тила и присви рамене. - Ами те общо взето приличат наа...
- На тебе приличат! - провикна се Койна иззад гърба на Цонко и шляпна Жеко по врата.
- Откачалка - засмя се добродушно Жеко.
Авакум Цаков невярващо се обърна къма тях. - Наистина ли не знаете? Боре?
Борил мълчаливо поклати глава.
- Койна ти?
Матушева с въздишка повдигна рамене.
- А ти, Григоре? Можеш ли да отговориш?
- Просто след изпита всичко ми се разбърка в главата, дръгарю Цаков... - провлачи Бачев.
Жеко се усмихна и побутна с крак навътре една изпаднала от огъня главня. - На някой им са разбъркало, а на други напротив - направо излетяло. Като в аеродинамическа тръба.
Учениците шумно се разсмяха.
- А ето Цонко със сигурност знае, по очите му личи - обърна се Койна към Маджаров.
Маджаров притеснено извърна лице от пламъците на огъня..
Авакум Цаков премести поглед върху неговия продълговат, замислен профил. - Знаеш ли Цоньо?
- Зная другарю Цаков. Това е съзвездието Змей.
- Точно така, - утвърдително кимна с глава учителя, - браво! А над Змей какво има?
- Северната корона - сдържано отговори Маджаров в пълна тишина.
- Правилно, Северна корона. В нея има 3 звезди от първа величина. А отляво, що за съзвездие е това?
- Херкулес.
- Хм. Браво! А в дясно?
- Биволар.
Авакум Цаков широко се усмихна. - Шест плюс.
Жеко с възхищение поклати глава. - Ей, Цоньо, страшен си! Същински Джордано Бруно.
Маджаров се взираше в небето, притеснено мачкайки пеша на куртката си.
Неочаквано кипналата вода преля над ръба на ведрото и със съсък се изля над огъня.
- Уух ти, изпуснахме го! - засуети се Данкин, грабвайки края на прехвърления над огнището клон, върху който висеше ведрото. - Гриша, сваляме го, бързо. На три.
Григор сграбчи другия край. Двамата свалиха ведрото от огъня и внимателно го поставиха на посипаната с пепел трева отстрани.
Авакум Цаков се приближи и се надвеси над него. - Аа, кипна, давайте чая.
Учениците взеха да изсипват във врящата вода чай от предварително извадени от раниците им пакетчета.
- А може и концентирано мляко, направо вътре, а? - въпросително погледна матушева.
- Какво пък, добра идея - кимна учителят.
Жеко извади два пакета сметана от джоба на анурака си и ги разкъса със зъби. Койна през това време бъркаше течността със свежооткършена клонка. Борил сръчно отвори кутийка млечен концентрат и я обърна над ведрото. Два гъсти, лепкави бели ручея се проточиха надолу. Скоро младежите и учителя с удоволствие пиеха сладък, ароматен чай, посръбвайки от канчетата си.
Влажният нощен ветрец раздвижи пламъците на угасващия огън, довявайки свеж речен мирис. Отслабващите огнени езици танцуваха над янтарната жар, колебаейки се - ту утихвайки, ту припламвайки за момент отново.
- Идеално е за печене на картофи, а? - предложи Борил, отсръбвайки от чая.
- Супер - съгласи се Жеко и примижвайки срещу жарта почна да разравя въглените с пръчка.
Авакум Цаков си допи чая, постави канчето върху един близък пън и се протегна. - Койна, ти май за текстилния се готвеше? - попита той.
Канчето на Матушева замръзна пред устата и. Тя погледна към него, после отпусна ръка и премести поглед към огнището. - Ами, аз другарю Цаков... аз... - Койна шумно пое въздух и твърдо произнесе. - Аз реших да постъпя в тъкачната фабрика.
Децата мълчаливо се обърнаха към нея.
Данкин, ровейки в жарта удивено хлъцна. - Стига бе, майтапиш се! Пълна отличничка и... на стана. Шпулки да намотва...
- Изобщо не е твоя работа, разбра ли! - сряза го Матушева. - Да, отивам във фабриката като най-обикновена труженичка. Защото искам да усетя производството. Истински. А със стойноста на моите шестици съм наясно...
Данкин вдигна рамене. - Но в такъв случай можеш да постъпиш и задочно, или във вечерния. А така само да бачкаш...
- Аз пък си мисля, че е много по-добре просто да поработя една година във фабриката и след това да постъпя редовно в института. Тогава и учението ще ми е по-леко и живота ще ми е по-ясен. Да, в нашето семейство всички са били потомствени тъкачки. И баба, и мама, и кака.
- Правилно, Койне - кимна утвърдително Дойчин. - На мен дядо ми ми е разказвал за младите инженери в завода - пет години обучение, а от практика хабер си нямат. Като жаби в кълчища.
Авакум Жаков разбиращо я погледна в очите. - Отлично Матушева. А после, когато влезеш в института ти ще учиш много по-добре. А опита във фабриката - това е от голяма полза. Аз също по мое време, преди да постъпя в МГУ, поработих година като обикновен лаборант в обсерваторията. За това пък после, на практическите занятия се ориентирах къде-къде по-добре от другите студенти.
Жеко се почеса по тила. - То тогава и аз може така, отначало да поработя като лаборант в аеродинамическата база.
Седналият редом с него Григор го хлопна с юмрук по рамото. - Именно, Жекич. Ти ще стоиш в тръбата вместо самолет.
Учениците дружно се разсмяха на шегата.
- И цялата магнетофонна дандания ще му изхвръкне от тиквата. - надвика всички Матушева, предизвиквайки нов взрив от хохот.
Данкин размаха ръце. - Я стига сте се напъвали... Какво ви е, като някакви побъркани... слагайте картофите, че въглените ще истинат...
Учениците почнаха да вадят картофите от раниците си и да ги хвърлят в жарта. Жеко веднага ги заривяше, ловко местейки ги с пръчката.
Борил се наведе над празното ведро. - А, чаят свършил вече!
- То нямаше много, половин ведро всичко. Понеже изкипя...
- Момчета, изпратете някой за вода! - високо разпореди матушева. - Ще сварим нов чай.
Авакум Цаков подхвана ведрото. - Аз ще отида.
Застаналият плътно до него Цонко протегна ръка. - Другарю Цаков, по-добре аз.
- Не, не - учителят успокояващо повдигна длан. - Краката ми оттекоха, заседях се.
- Тогава, може ли да ви придружа? Все пак далечко е за носене.
Авакум Цаков благосклонно се усмихна. - Е, да вървим.
Двамата тръгнаха рамо до рамо към гората. Ниската юнска трева меко шумолеше под краката им; празното ведро в ръката на учителя тихо подрънкваше. Високи, осветени от луната храсти ги заграждаха отвсякъде, принуждавайки ги да се провират помежду им, отмахвайки от лицата си влажните им клонки.
Авакум Цаков спокойно водеше напред, подсвирквайки си тихичко и мелодично. Като влязоха в гората въздухът веднага стана по-хладен; ведрото зазвъня по-ясно.
Авакум Цаков застана на място и посочи с глава нагоре. - Гледай Цонко.
Маджаров вдигна очи. Отгоре през слабо поклащащите се листа проникваха мътнобели ивици лунна светлина, а самата луна просветваше зад върховете на високите ели. Сноповете млечнобяла светлина косо падаха по стволовете на дърветата и посребряваха кората им.
- Каква прелест само! - прошепна учителят, намествайки очилата си, в стъклата на които призрачно блуждаеше луната. -
Отдавна не я бях виждал такава. А ти?
- Аз също - припряно измърмори Маджаров и добави: - Луната, каква е ярка...
Авакум Цаков мълчаливо се любуваше на гледката.
След някое време Маджаров наруши тишината. - Другарю Цаков, а дали нашият клас, ще се събира ли всяка година?
- Разбира се... Какво, доскуча ли ти вече?
- А не... - смути се Цонко. - Просто... аз така...
- Какво ти? - обърна се учителят към него.
- Ами аз...
Той замълча и изведнъж бързо заговори, нервно скубейки листата на орешника. - Просто... Вие толкова направихте за мен, другарю Цаков... ето кръжока, и астрономията обикнах заради това... А сега - абитюрентски бал и край. Не, аз разбирам, че сме длъжни да бъдем самостоятелни, но въпреки това... аз...
Цонко замря за момент и бързо продължи с потрепващ от вълнение глас. - Благодаря ви за всичко, другарю Авакум Цаков. Аз... аз... никога няма да забравя какво сте направили за мен. През целия си живот. Никога! И вие... вие... вие сте велик, истински човек!
И той сведе глава. Устните му трепереха, пръстите трескаво мачкаха влажните листа.
Авакум Цаков несръчно го прегърна през раменете. - Но защо така, защо така, Цонко?
За минутка двамата постояха мълчаливо.
После учителят заговори - тихо и меко. - Твърде малко са великите хора на света Маджаров... Цонко.Аз не съм велик човек, а съвсем обикновен гимназиален учител. И ако ти смяташ, че наистина съм успял да ти помогна в нещо, то аз съм истински доволен. Благодаря ти за топлите думи. Ти си способен младеж и аз мисля, че от теб би трябвало да излезе чудесен учен. А да се растройваш, според мен, няма за какво. Пред теб е новият живот, новите приятели, новите книги. Така че поводи за мрачното ти настроение не виждам.
Той потупа Маджаров по гърба. - Сигурен съм, че всичко ще бъде наред. Класът ви е задружен, всяка година ще се срещаме. А при мен можеш да идваш когато поискаш. По всяко време. Винаги ще ми е приятно.
Цонко радостно повдигна глава. - Наистина ли?
- Разбира се, разбира се - засмя се Авакум Цаков и лекичко го побутна напред. - Да вървим, че другарите ти няма да дочакат чая.
Те закрачиха през призрачно осветената гора. Ведрото отново взе да се мотае и подрънква в краката на учителя; съчките запращяха под краката им. Авакум Цаков вървеше напред, внимателно отстранявайки от пътя им гъвкавите клони на храстите, придържайки ги с ръка.
Гората изведнъж отстъпи и свърши със стръмен сипей, обрасъл по края с дребен храсталак. В ниското блестеше тясната лента на реката, прикрита сред буйно израсъл камъш. Зад нея продължително се точеше висок, гъст храсталак и едва в далечината се надигаше тъмния боров масив.
Авакум Цаков застана на края на стръмнината, безмълвно изучавайки разкрилата се панорама. После тръгна надолу и енергично, по младежки се спусна по стръмния пясъчен сипей към водата. Цонко затича подире му.
Край реката пясъкът беше плътен и мокър. авакум Цаков стъпи върху един легнал във водата пън и загреба с ведрото.
- А такааа...
Вляво, изпод гъстия камъш излетя бекас и с крясък отлетя в далечината.
- Ееех... каква красота... - каза учителет, отпускайки пълното ведро на пясъка. - Ето това се казва истинска природа Цонко.
Той помълча замислено, после напъха ръце в джобовете на куртката си и продължи. - И колко хармонично е съчетано всичко тук. Премислено. Непроизволно. Ето от кого трябва да взимаме пример - от природата. Аз, признавам си, не дойда ли тук поне един път в месеца, направо не мога да работя.
Той отправи поглед в далечината. Боровата гора се простираше до самият хоризонт, плавно преливайки се в розовеещата мъгла на източното нощно небе.
Маджаров едва чуто промълви. - На мен, другарю Цаков това място също много ми харесва. Аз обезателно някой ден пак ще дойда тук. Ще идвам.
- Идвай - кимна учителят. - Тук като че ли черпиш сила. Някаква душевна чистота. Сякаш пиеш вода от омъгьосан кладенец. И от тази вода, Цонко, душата се пречиства. Всичката дребнавост, мръсотия, суета попиват в ето този пясък...
Той вдигна ведрото и тръгна нагоре по рохкавия сипей.
На върха Цонко протегна ръка към дръжката. - Другарю Цаков, може ли да го понося?
- Носи - усмихна се учителят, подаде му ведрото и добави. - Върви, идвам след теб. Искам да подишам малко горски въздух.
Маджаров подхвана тежкото ведро и пое към гората.
Авакум Цаков стоеше на края на стръмнината, скръстил ръце на гърдите си, загледан право напред.
Като измина двайсетина крачки Цонко спря и се огледа. Неподвижната фигура на учителя ясно се открояваше между стволовете на дърветата. Той свърна встрани, мина зад една млада елхичка и постави ведрото на земята в краката си.
Учителят постоя така около пет минути и после влезе сред храстите провирайки се странично. Промъквайки се между две близкорастящи ели той спря, разкопча си колана, смъкна си панталона и клекна. Широка ивица лунна светлина падаше отгоре му, осветявайки гърба, главата, скръстените върху коленете му ръце.Чу се слаб, прекъсващ звук отизпускане на газове. Авакум Цаков склони глава тихо простенвайки и до слуха на Цонко отново долетя същия звук - по-силен и не толкова продължителен.
Маджаров наблюдаваше иззад елхичката, нервно потривайки игличките и с пръсти.
Някъде в тъмнината протяжно закрещя незнайна нощна птица.
След известно време Авакум Цаков се надигна, протегна ръка и откъсна няколко листа от най-близкия храст. Избърса се с тях, вдигна си панталона и се закопча свирукайки. После спокойно се насочи натам откъдето между стволовете на дърветата се мяркаха отблясъците на огъня.
Учителят вървеше уверено и твърдо, газейки нападалите клони; очилата му проблясваха в нощта. Скоро мършавата му фигура се изгуби в горската тъмнина, а малко след това стихна и звукът от тихото му свирукане.
Цонко постоя на място, ослушвайки се в мрака, после вдигна ведрото и тръгна напред. Прекрачвайки един дънер той невнимателно люшна кофата - студената вода плизна в обувката му. Прихващайки по-здраво ведрото с другата ръка, той заобиколи един храст и се отправи към двете близкорастящи ели. Лунните лъчи огряващи стволовете им караше кората им да сребрее на фона на тъмния храсталак.
Маджаров се провря покрай тях и спря на място. Пред него лежеше неголяма, залята с лунна светлина полянка. Ниската трева блестеше от росата, листата на орешниците изглеждаха сребисто сиви. Във въздуха се усещаше едва доловимия мирис на свежи лайна.
Цонко се озърна наоколо. Навсякъде около него неподвижно се извисяваха тъмните силуети на дърветата. Той погледна напред, направи две крачки и пускайки ведрото застана на колене.
Малка лайняна купчинка се гушеше в тревата пред него и мазнокафеникаво проблясваше. Цонко се наведе и доближи лицето си към нея. От това растояние лайната миришеха силно. Той взе в ръка едно от слепените саламчета. То бе меко и топло. Той го целуна и почна бързо да го яде, жадно отхапвайки и мажейки лайното по устните и пръстите си.
Някъде далеч отново се обади нощтна птица.
С треперещи ръце Маджаров грабна другите две саламчета и последователно отхапвайки ту от едното ту от другото бързо ги погълна.
В гората беше абсолютно тихо.
След като облиза и най дребните трошички и щателно изтри ръце в тревата, той наклони ведрото и жадно пи. Черната бездънна вода се люшна към лицето му; заедно с нея се разлюля и луната и отразените в нея съзвездия.
Цонко дълго и жадно пи обхванал ламаринената кофа с потните си длани, наблюдавайки как на повърхноста и се разпада в проблясъци вертикалната конфигурация на съзвездието Змей.

_

______________

Белите сажди (психеделичен разказ)

разказ от Кузмо Караян

„Много е хубаво при теб в Чевенгур -
тъжно каза той. - Може би ще се наложи
да организираме малко мъка“.
Андрей Платонов.





На третия ден от пристигането си в Бразилия Гъбо хвана такси и след дълго обикаляне из улиците на предградията доброжелателно настроения шофьор го остави пред вратата на обширно имение в западните покрайнини. Мъж с вида на укриващ се от войната есесовец стоеше до колоната край нея и веднага го въведе вътре. Няколко черни ризеншнауцера опънали веригите си неотклонно го следяха с поглед докато двамата изкачваха алеята. Скоро придружителят му го побутна в правилната посока по гърба и го остави; Гъбо прекоси по диагонал празното, сенчесто патио и се озова край малка външна пристройка. Там го пое друг мъж, който пък приличаше на генерал Нориега и му кимна да го последва в стаята. Вътре го чакаше човекът от снимката. Тата Н'киси (Зе Пинеуш). Без да каже и дума мъжът му посочи с очи единствения стол в стаята. Гъбо послушно седна. На тясна масичка за спиритически сеансипокрита с 3 см. дебело стъкло пред него имаше само една навита местна банкнота и малка статуетка на Oshosi – ловеца. Двама тонтон макути стояха в срещуположните ъгли на помещението и внимателно го наблюдаваха. Въпреки тропическата жега в помещението бумтеше печка. Заприлича му на нафтова, само че тръбите на кюнците и бяха о особено разположение: разделяха се странично, като ребра на радиатор и пак се събираха във височина като образуваха квадрат. Без да движи глава Гъбо заоглежда стаята: имаше олтар на някакво местно божество в единия ъгъл, а до него няколко ръжена, голям метален чук и дузина непознати предмета, очевидно с ритуално приложение. Под прозореца до другата стена бяха струпани камара дърва, всичките влажни или направо гнили, плътно обрасли със странен вид гъби. Имаше и много африкански маски по стените, както и един казан нганга в ъгъла срещу олтара.
След като го прецени мъжът от снимката даде знак на двамата тонтон макути и те тихомълком напуснаха стаята. На Гъбо му направи впечатление начина по който се движеха – празният им поглед и скованите движения. Явно се намираха под въздействие на някаква токсична, психоактивна субстанция. „Зомби“, „Матаморос“ светкавично премина през ума му и тогава в стаята се появи още по-невероятен персонаж: това беше много възрастен бразилски индианец с цилиндъра на Eshu на главата, наметнат с цяла крокодилска кожа, покриваща гърба му до петите. Старият палеро бавно клекна до съндъчето край нафтовата печка, подбра и хвърли десетина от плесенясалите кютуци в нея. Погледна го и каза само една дума“ „Prenda”. После нахилен напусна стаята.
Докато чакаха дървата да се разгорят мъжът от снимката извади мобилен телефон и след няколко безуспешни опита успя да установи връзка. Каза нещо на португалски, постави апарата прав на масата пред него и му кимна с глава. Гъбо нищо не разбра, но в този момент по спикърфона се чу женски глас на български: „ Говорете с мен, аз ще превеждам“. „Ало?“ - отвърна Гъбо. „Казаха ми да ви попитам за мострата. Ще пробвате ли стоката?“ - продължи гласът и после преведе на португалски. „Бих искал, ако може...“. Като чу превода на отговора Тата Н'киси откачи от стената малка дървена шпатула, отвинти един от кюнците, почука го и изстърга малко прах върху дебелото стъкло на масата пред него. Посочи му купчинката бели сажди, навитата банкнота, направи универсалния жест  към носа си и каза нещо към телефона.
„ Трябва да го вземете през двете ноздри“ - поясниха му отсреща – Две линии, не повече“. Гъбо се поколеба и после несръчно оформи две криви пътечки пред себе си. Саждите бяха мазни и лесно се размазваха. Мъжът го подкани с кимване и той шумно една след друга ги засмука през банкнотата. Първите 20 секунди нямаше разлика в усещанията, освен, че го заболя малко носа и му пищяха ушите; после почувства, че е ококорен и се опита да премигме, но изобщо не успя. Усети, как врата му се сковава като дъска и някаква мъгла нахлу през темето му. Ръката на мъжа навлезе в полезрението му и пред погледа му се появи отхапано наполовина варено яице. „Гледай жълтъка на яйцето! Гледай жълтъка на яйцето! Не откланяй очи...“ нахлу гласът от спикърфона в отвора на темето му и го разтърси, преминавайки през тялото му като токов удар.

* * *

Когато се събуди навън беше късна есен – сезонът на депресиите – и Казимир Кропоткин, безапелационният победител в два поредни конкурса „Господин Никой“, призьорът на няколко международни шампионата, носителят на Хитлерова премия за принос към съдбата на човечеството разбра, че има проблем. Емоционален проблем с донякъде фатално естество: сърцето му бе уловено и в него беше забита дълбоко карфица. Казимир бе необуздано и проникновенно влюбен, но уви чувствата му не се ползваха с взаимност.
„Да, може би трябва да потърся утеха в религията, да се покалугеря или да се запиша в чуждестранния легион...“ горестно въздъхна той, надигайки осмата чашка Абсент за деня, когато секретарката му обяви, че на 2-ра линия го търси млада дама; и само миг по-късно в ухото му прозвуча гласт и.
„Кропоткин, ще те чакам в седем в синия салон на „Coca'fe” - уведоми го нежния вокал. - Новият посланник на Макондо организира благотворителен концерт. Ще ме придружиш ли, скъпи?“
„Ъргххх... - Казимир отчаяно се опитваше да положи начало на интелигентен разговор. „И скъпи, купи ми пътьом четвърт унция „слама“. Сещаш се нали? Ще ми се да поразпусна.
„Ддд-а“ - успя да изпелтечи той.
„Бъди точен и ме вземи с лимузина. Чаао!“
Макар ошашавеният Казимир да не осъзна съвсем точно смисъла на чутото, той знаеше, че за нея е готов на всичко, за това само повтори: „О да! Да!“ веднага след като му затвориха слушалката.
Зави му се свят от вълнение, неговият блян – прекрасната Зюзибел неочаквано го беше удостоила с вниманието си. Карфицата в сърцето му отново го прониза, но този път болката пораждаше упование, надежда и копнеж.
Без да губи нито миг влюбеният Казимир, който беше заклет любител на прекрасното, се издокара с подходящ за случая мазутено петнист сюртук с гамаши. Многобагрена брокатена вратовръзка с четвъртит тиролски възел внасяше нотка на съвършенство във външноста му от кръста нагоре. Леките хавлиени ръкавици придаваха класическа завършеност на изтънчената му осанка. Оставаше само да си върже червената копринене панделка, но като се видя в огледалото нещо не се хареса, и след внимателно обмисляне реши да се погрижи и да тури е ред прическата си.
Но първо трябваше да мине през аптеката. На всяка цена.


13.01 часа.

В 13.01 часа Казимир Кропоткин бутна с крак вратата на квартална дрогерия и припряно се насочи към еротичния отдел. Млада, руса фармацевтка, превила гръб над разцепен кашон сортираше кондоми.
- Добър ден! - поздрави я Казимир.
- Разбира се, че е добър, г-не - откликна тя. - Ще обичате ли нещо?
- Имате ли презервативи? - с нахакан глас попита той.
- Разбира се, г-не.
- А черни? Черни имате ли?
- Разбира се, г-не.
- Кажете... Ще ми продадете ли няколко от тях?
- О, разбира се, г-не.
- Чудесно, стигат ли 5 рупий?
- Ама разбира се, г-не.
- Тогава ето ви 4.

13.04 часа

В 13ч.04м. Казимир напусна дрогерията с пълна кесия кондоми в ръка и устремно закрачи към фризьорската чаршия, където стигна малко след 13ч.11м. Пред вратите на модните салони, направо върху тротоара, младите чираци на корифейте коафьори вадеха зъби и изтискваха циреите на градските контета. Във въздуха се носеха парообразни парфюмерийни придихания. В небето над града се трупаха облаци.
Казимир подмина "Vissages", "Феноменални овласения", заобиколи "Берберия" и "Гъсто руно" и наведнъж изкачи двете еднометрови стъпала пред "Делир & рунтав имидж".
Вътре го посрещнаха както винаги с възторг.
- Hola! Hola! Здравейте сеньор Кропоткини! - приветства го маестро Уши, завъртйки във въздуха около главата си горещ пешкир. - Обичайното разчепкване ли ще обичате, или този път желаете "Ондуласион"?
Казимир за миг го посвети е любовните си въжделения и се остави в ръцете му.
- Искам да я смая, Уши - сподавено въздъхна той. - Моля те! Направи го!
- Si, si, сеньор, si!
Навън притъмня.
- Сиси, Сиси, Сиси! - разписка се като евнух маестрото.
- Si, si, сеньор, si! - откликна асистентката Сиси.
Вятърът зад стъклата постепенно се усилваше.
- "Испанска армада" за сеньор, Сиси... Приготви се!
"Сиси, Сиси, Сиси... Si, si, сеньор, si!" бяха последните думи, които Казимир Кропоткин чу преди да му сложат упойката.

* * *

Любовната Ку-треска от 1916 взе безброй жертви. Годината се случи сушава, а зимата сурова, така че хората почти не полагаха обществен труд и посветиха цялото си време на безплодни философски дирения и най-вече плътски разврат. Епидемията се развихри в една студена синя октомврийска утрин, когато след дълъг нощен дебат на тема: "Позорно ли е да си религиозен или по-скоро е обикновено неприличие" трима млади богослови решиха да заличат противоречията си между чаршафите. Водени от безкрайната мъдрост на учителя Мохо "Почукай за да те отворят", те се опитаха да намерят по-пряк път към вечните истини. Единствената истина до която успяха да проникнат обаче беше, че: и най-дребното лайно знае повече за живота на мухите от най-голямото кюлче злато. И когато призори, поуморени от изтощителните търсения те простряха обилно изпомазаните си с доказателствен материал долни гащи, бе необходим един единствен лек повей на вятъра за да се отприщи гневът Господен...

* * *

И ето, че мъжът стоеше върху висок вулканичен хребет над брега на океана и леко приклекнал се взираше в тихите води под него. Малко напред и на изток, върху тясна ивица бял, сякаш кокаинов пясък, лешеше килната крехка, паянтова лодка с прокъсано платно. Въздухът миришеше на страх и водорасли. В момента в който от посоката зад гърба му над земята се вдигна едва доловима прашна вихрушка, мъжът пое въздух и без никакво колебание се хвърли напред. Падаше в равновесие, с отпуснато тяло, безразлично усмихнат на съдбата; малко преди да се блъсне във водата сви рязко диафрагмата и мускулите на бедрата си за да поеме удара. Оглушителният шум на сблъсъка с повърхноста запрати съзнанието му далеч от безчувственото му тяло и го затвори в някаква пещера.

14.20 часа.

... Казимир отвори очи.
Щом разсъдъкът му се възвърна и погледа му се избистри, Казимир видя в огледалото насреща си съвършенният Казимир. Гледката бе разтърсваща: на преден план два царствени листуна обгръщаха челото точно под веждите кръстосваха се и отлитаха стемително нагоре; едва докоснали мандибулата те буйно се възторгваха и се разпръсваха ветрилообразно. Но това беше само началото – езотеричния подход на халюциногенно скулпториране прилаган от маестро Уши и този път бе придал могъща виртуалност на черепната флора на клиента. Погледната от почтено растояние, параболичната 3 цветна дъга, прехвърчаща на педя разстояние от тонзурата и залязваща сред каскади от меки лимби в областа на левия лоб, имаше доказан афродиазикален ефект при двата пола. От близка дистанция, естествено русата коса на Кропоткин, която допреди малко / а и все още / бе гробовно черна, сега изглеждаше пребоядисана отново в първичния си светъл цвят. Най-изумителното постижение на феноменалния стилист се изразяваше в тотално преориентиране на Казимировите вежди по посока обратна на часовниковата стрелка. Тотален хит.
Кропоткин крещеше от възторг. Уши плачеше с умишлено достойнство и гордо си разчепкваше мустачките. От подмишниците на асистентката му Сиси се стичаха реки от срамежлива пот.
Навън ятата диви буревестници разсичаха небето в яростни спирали, а гневните им крясъци ехтяха все по-заплашително.
Казимир плати, поклони се към маестро Уши и си тръгна. Оставаха му близо 4 часа до срещата. Сега трябваше да намери "слама". Чувстваше се перфектно. Базалтовия тротоарен плочник пружинираше под яките му крака, буклите му димяха от одеколона в златисто; сърцето му преливаше от любов и блаженство и нищо на този свят не можеше да му се опре.
"Аа-аа-аа!" - изрева като прострелян той, когато изведнъж две капки дъжд изпльокаха в краката му като сополи на асфалта. - "Фризурата!... Чадърът! Боже Господи!" Ужасът разпори като мълния замаяната му от блянове глава. "Аптеката! Онази, фармацевтката ми е задигнала чадъра." мигновено прозря жестоката истина той.
Едва в този момент Казимир забеляза, че се намира далеч извън града, сам под непрогледното мокро небе. Заслепен от собствения си светски блясък, опиянен от възхищението в очите на редките, почти липсващи минувачи, той бе изгубил всякакво чувство за ориентация и настоящ момент, и сега изведнъж се осъзна насред голямо мочурище, или по-точно блато, което не предлагаше абсолютно никакъв подслон от бурята.
Прислонявайки глава на сушина под долните си гащи Казимир Кропоткин спринтира праз гниещата тиня.

14.35 часа

Времето бе мрачно. Въздухът мускурлив и влажен бе наситен с електричество и напрегнато застинал. Вятърът едвам-едвам сдържаше първият си порив.
В канавката край пустото шосе лежеше моторист и стенеше. Болеше го много. Навсякъде. В непосредствена близост един вековен дъб с прясно олющена кора подсказваше естеството на злополуката.
Храстите край пътя се разтвориха и изненадващо от тях изникна Казимир, който прикриваше глава с голям ръждив тиган, придобит на сметището. Погледът му беше дързък.
- Хррррххх... ърркхх... кхърррххх... - мъчително хриптеше пострадалия. Съвсем млад беше, сигурно още нямаше навършени 17.
Казимир клекна до него и се загледа в пречупения му гръцмул.
- Ларингса ви е скъсан и виси през трахеята. Не се напрягайте. - посъветва го той.
- Ххх-хххррхх - мотористът бързо губеше сили и кръв.
- Ххххх-хъ... На вас тоя шлем май повече няма да ви трябва, хрррх - изимитира го Казимир. - Вземам го на заем.
- Хррррх, ххррръ... Хпо... ххпом... оххщхх... - събра сетни сили тежко раненият младеж.
Казимир го прекрачи, стъпи на раменете му, запъна с крака и здраво стисна каската с ръце.
- Въпросът - Хъ! - с оцеляването - Ххъ! - на катастрофиралите - Ххъ! - е само и единствено под юрисдикцията на самите - Хъ!
Хъ! - потърпевши! - поучаваше той умиращия млад човек със заучени фрази, докато посредством резки напъни и усуквания, с
въртеливи движения изтръгваше от контузената му глава предпазната каска. В тона му дори се усещаха назидателни нотки. Но
не много.
Бензинът от пробития резервоар отмиваше бликащата кръв, но също така доста затрудняваше дишането и на двамата. Високо в
небето се появиха лешояди.
- Е, аз ще си вървя - рече Казимир след като се сдоби с приспособлението. - Теб така като те гледам, не си се разбързал за
никъде, ама скоро май ще завали, а аз имам среща... със Зюзибел... А ти се дръж. - той приятелски потупа смъртника по бузата.
- Кураж! Важното е да не се отказваш... и да вярваш в... в... абе... Ето, ти тиганчето, Hombre.
- Ha! Mucho grasias! / Много благодаря / - оживи се полубездиханния младеж щом чу майчиния си език.
- No hay de que. / Няма защо/ - отвърна скромно Казимир.
- Adios / Адиос / Senor!
- Hasta la vista muchacho! / Довиждане момче /
- Ya. / Да /
Казимир внимателно похлупи изящно конструираната си фризура с шлема, метна се на седлото на мотоциклета и се понесе
инерционно по стръмното нанадолнище към града. Дъждът плисна върху целия шибах свят.
- Бог ще има грижата за теб мучачо!... Бог ще има... Аааааааааа...

14.50 часа.

Проснат по корем върху мокрия асфалт, притиснал буза към земята, Казимир внимателно наблюдаваше околноста изпод
притворените си клепачи и търпеливо чакаше. От студения, влажен въздъх коленете го въртяха. Единият му тестис беше
болезнено прищипан поради неудобната поза: главата и половината му тяло бяха натикани под купишата смачкана ламарина
на голяма, преобърната селскостопанска машина. Кълба катранен дим се издигаха към небето, възвисявайки се над оранжеви
припламвания. Под него лежеше мъртъв тракторист, от устата на който се разнасяше гнило, все още топло последно дихание.
Беше го убил Казимир - не нарочно, разбира се, а инцидентно, при фаталния им сблъсък по средата на шосето, докато онзи
изкарваше машината от една нива. " И беше, и свърши" - помисли си той, загледан в обезобразеното от удара тяло.
В далечината се чу нарастващ, свистящ шум от гумите на бързо приближаващ се по мокрия асфалт кола. Казимир веднага
започна тихо да стене, да се тресе и мяучи.
Автомобилът спря наблизо, но извън видимоста му. Вратата се отвори.
- Хей деца, вижте, вижте!... Умрели чичковци! - развика се ентусиазирано някой. - Миче, дай бързо апаратчето.
- Аааах, колко са грознии! Този му е откъсната ръката. Може ли да ги пипнеме, татко? Само малко да си поиграем - разврякоха
се трима сополанковци.
Вратът на Казимир се наеликтризира и гърбът му се вдърви; пулсът му бързо започна да се ускорява. Засилващият се дъжд го
шибаше по голите глезени, но той не го усешаше.
- Моля те татко, нека да си поиграем малко с чичковците! Виж как гадно са катастрофирали.
- Чакайте деца, ако не са съвсем умрели може и да ви нахапят. Татко първо да ги довърши и тогава може... Миче, миче, дай
бърже от багажника сатърчето! Я, единия май още шава...
Непредпазливи, тежки стъпки зашляпаха през локвите. Казимир се приготви.
- Ей тоя, буйнокосия ще го скалпираме за украса в гостната деца. Татко ей сега ще...
Малките палавници така и не разбраха какво смяташе да прави сговорчивия им татко, защото Кропоткин мигновенно го
претрепа с удар с тухла; игривите хлапета само за малко успяха да съхранят в сърцата си спомена за него, тъй като след миг и те
бяха вече неудушевени.
Миче ги последва 15 минути по късно.
В багажа на убитото семейство нямаше чадър, но Казимир откри голяма плажна топка с надпис NATO и веднага си я нахлузи.
Влезе в колата, угаси двигателя и се огледа наоколо; На пътя се валяха общо 6 трупа. Помисли си, че не би се чувствал щастлив
на тяхно място. Впрочем той така и така не се чувстваше щастлив - далеч от Зюзибел. Казимир въздъхна, запали цигара и нещо
се замисли. После отново излезе на дъжда и се приближи до тракториста. Внимателно му затвори очите и помълча за минута
със сведена глава
- Тъй както плачеше нестройно,
издъхвайки с разкъсани гърди,
докосна се до същината на битието,
на истината аргументите откри:
че всяка злополука крие
в трагедията си възможности добри.
Ом мани падме хум. Амин.
И едва сега Казимир усети, че капачките на коленете му ги няма и левият му глезен е счупен при катастрофата. Но и това
всъщност нямаше значение. Най-важното беше срещата със Зюзи да се състои. Но преди това рябваше да си разчисти сметките
с крадливата аптекарка и на всяка цена да намери "слама".

15.10 часа.

Стрелката на тахометъра беше опряла в крайния червен сектор и правеше опити да го подмине. Спидометърът отчиташе 200. Едри, светкавични капки дъжд плющяха яростно по предното стъкло - остро и звънко като апокалиптични шамари. Видимоста не надхвърляше 15 метра. Левият му крак не функционираше, затова Казимир натискаше и трите педала само с десния, при това с голяма мъка, поради липсващата капачка. Всъщност само подаваше газ.
От високата скорост и ефекта на аквапланинга автомобилът реагираше като хавайски сърф и Казимир преодоляваше завойте само с леки чупки от кръста, без да ползва волана. Великолепни кални цунамита се надигаха от двете му страни, извисяваха гребен и заливаха стените на предградията.
Пресегна се и включи радиото, но движението наруши за миг съвършенния баланс на тялото му и автомобила остро занесе надясно, право към един файтон, който се разцепи през капрата. Казимир не видя добре дали уби кочиаша, но мулетата и пътниците със сигурност пострадаха доста от удара в околните фасади.
Някакъв велосипедист със светлоотразителна жилетка предприе отчаяна маневра, обаче не свари да се престрои навреме и беше изпреварен напряко през гърба.
Колата подскочи; Казимир намали на 180.
От стереоуредбата като огнена лава се изливаше опияняващия саксофонен ритъм на "Gipsy vomit" и песента им победител в Евровизия::
"Знам, красива си ти и се хващам на бас, че езика въртиш във захлас, във захлас".
Мелодията го грабна и той дори не забеляза как засече една цистерна на червения кръст, натоварена с 20 тона бракувана кръв, която излетя от пътя и се преобърна върху някакви китайци, които не знаеха да плуват в кръв.
Казимир запя: " Уоуо, ще се превърна във кондом, клизмааа..."
С елегантен отклон на тялото качи две от колелата на тротоара и помете трима плешивци от една автобусна спирка.
"... клизмаа и бастун. Ще се престоря наа..."
Скороста падна още - на около 160 - когато под шасито едновременно се озоваха двама замаяни клошари и техните претоварени с миналогодишни любеници ръчни колички.
"... памперс, глистии и кур-шуум..."
Преди да се качи на виадукта две пенсионирани обоистки внезапно се изпречиха на пътя, и понеже нямаше възможност да ползва спирачката, Казимир само кривна леко за да предпази предното стъкло от счупване и ги помете странично и малко отзад. Бабенцата се разлетяха на части във високи параболични траектории. После пелената на дъжда моментално ги скри от погледа му.
"... Но ще те ковна аз отзааад и ще загуубиш своя ууум!" - довърши си куплета той, без да усети, че премина и с четирите колела през отворения за авариен ремонт капак на уличната шахта, при което тежкия чугун размаза главата на работника като червен лепкав петмез.
Кропоткин се изправи с по-здравия си десен крак върху педала на газта обзет от демоничен порив:
- Трепери, крадлива жено! - извиси той глас по адрес на отвратителната фармацевтка. - Аз съм Казимир Кропоткин и адът пристига след мееен! А-аааааа-аааа!

15.25 часа.

Малък, сив палаш, безкрайно уморен от жалкия си кучешки живот, покорно и с копнеж очакваше края си легнал върху мокрия паваж на шосето. Оцъкленият му поглед издаваше непреклонна решителност, а гърчещата се опашка - ужаса от наближаващия край. Палашът се казваше Антунийо и никога през краткия си безсмислен живот не се бе заклещвал с мастия. Така и щеше да умре - дръглив и девствен. За жалост живота често е жесток към палашите.
Казимир със свирене на гуми се измъкна от двойната серпентина и стъпи на правата отсечка към центъра. Палашът се надигна и се приготви. "Тук живяхме, но без да живееме тук" - тъжно си помисли той и без колебание се хвърли под гумите.
Казимир инстинктивно закова ръчната и колата вихрено се запремята около оста си, изхвърчайки от пътя и помитайки колона ниски мъже с дъждобрани без качулка. 75 метра по надолу разрушителния и устрем отведнъж бе спрян от свирепия сблъсък с пилона на рекламен билборд, който се откъсна и падна върху една открита, временна сергия за крадени библии, изпращайки продавача и клиентите му в забвение.
"Целият свят прави път на онзи който знае накъде е тръгнал" мярна се пред погледа на Казимир слогана на Johny Wallker, поместен върху 4 метровото стоварващо се отгоре му метално съоражение.
Миг преди да загуби съзнание Казимир забеляза как едно от очите му напуска орбитата си.
На безопасно растояние палашът, жив и здрав и абсолютно невредим гледаше тъпо и грозно се беше насрал.

* * *

... Болеста се разпространяваше с вятъра и вдишаше ли я човек до 6 часа беше мъртав. Окончателно и неизбежно. Заради произхода и и от страхопочитание пред гневливата природа на Всемилостивия Самодържец на Последната Вселена - бога Ку, хората я нарекоха: Любовна Ку-треска и взеха масово да гинат от нея.
През гибелната 1612, въздухът, дотогава муден и блажено спокоен, изведнъж се развилня от запад и тежко залашка душите на изнурените човеци - като да бяха вълма от сухи треви, право към изпеляващия огън на коварната злокоба.
Очите хлътваха, наливаха се с леден ужас и след минути падаха навътре, за да се изсипят в гърлото на суха струя. Заедно с това зъбите хващаха лилава плесен, кожата се цепеше със звук на счупен клон, а през изхвръкналия пъп течеше гнойна тиня.
Повечето хора умираха и изсъхваха още прави и вятъра ги трошеше и пилееше прахта им, навявайки по кръстопътищата малки дюни от пустинен, черен пясък - гробни могили в края на безцелния им път за никъде.
Но имаше и други - само мъже с маймунски ануси - които не умираха веднага. Те бързо ставаха дебели и задниците им лъщяха от някаква зловонна мас, натрупана на буци върху месестата плът. Тези буци едрееха бързо, изпускаха смрад и след седмица се пукаха като циреи, за да дадат живот на странни, валчести, свирепи същества, които веднага убиваха бащите си и ядяха от месото им. Най-много обичаха анусите.
Тези които ги бяха зървали, макар и отдалеч ги нарекоха "Серляците" и също умряха.
Много скоро тези същества бяха пълноправни господари на материка.

* * *

... Сега мъжът бягаше от вятъра. Малката паянтова лодка, която бе открил изоставена на брега му се подчиняваше изцяло и управлвнието не бе трудно. Отначало поради безветрието се придвижваше само с греблата, но за две денонощия можа да се отдалечи достатъчно от брега и течението го повлече към южните ширини, все по-далече от опасното крайбрежие. После успя да скъси и закърпи платното и пътуването му стана по-леко.
За сега късмета му работеше: Вятъра не духаше откъм континента - иначе и той отдавна да бе мъртъв.
Мъжът не искаше да се надява - просто правеше това, което според него трябваше да се направи. Отдавна беше разбрал, че друг хвърля заровете, а той може само да приеме резултата и да изживее момента.
Той беше "последният оцелял", един от единайсетте адепти, които по море напуснаха страната си в опит да намерят спасение в непознатите земи. И за сега беше останал жив. Засега.
Платното леко ловеше насрещния ветрец и лодката изящно се хлъзгаше по гладката повъхност на океана. Спокойните непознати води, бяха така прозрачно сини, приятно хладни, чисти и дълбоки, че изглеждаха чак нереални - като блян на странник от пустинята. Само трябваше да държи курс срещу посоката на ранните мусони, които идваха от другия край на света и не носеха опасност от зараза.
Мъжът запали последната си цигара и с наслада издиша към безкрайната синева на дълбокото, безоблачно небе. Димът отлетя встрани и той леко коригира руля - трябваше да внимава и даже да предугажда посоката на всеки полъх ако искаше да оцелее. Още бе близо до континента и опасноста бе голяма.
Тих, внезапен плясък го накара да се извърне. Въздушната вълна го догонваше. На около километър зад него вятърът насичаше водната шир. Неравният му порив отвяваше пяната от гребените на острите, посивели вълни, завърташе в ги в дълги, мокри бризги из въздуха и ги захвърляше пред себе си.
Мъжът разбра, че е победен и, че последното нещо което му остава в тоя живот е да се наслади на тая минута и тая цигара. Дръпна си няколко пъти бързо и плитко. Когато линията на вълнението наближи съвсем, изпълни докрай дробовете си с тютюнев дим, усмихна се неопределено и се пракатури през борда, все още с цигарата в уста.
Загреба право надолу и скоро вече едва различаваше петното на слънцето. Незнайно защо, но плавната подводна красота го възхищаваше дори сега - в момента в който умираше.
Когато повече не можеше да сдържа дъха си в дробовете му избухна ярка експлозия. След нея светлината угасна.

16.05 часа.

Отдавна преваляше пладне и неудържимия порой постепенно преминаваше в рядка, но тежка градушка, когато Казимир се съвзе от непродължителния си припадък. Щом дойде на себе си той мълчаливо се разрида и зарони горчиви сълзи през единственото си око - от радост, че е жив и от болката в раните.
Навсякъде около него избухваха ярки магнезиеви мълнии от светкавиците на фоторепортерите на "Делириум тременс" и колегите им папараци от "Каторжен труд" и го заслепяваха. Някакъв як санитар пристягаше турникет над коляното на отрязания му с флекс крак. Момчетата от аварийната група му го бяха ампутирали неволно, докато го вадеха изпод отломките на срутилта се метална конструкция.
Казимир се ухили към обективите сред гората от арматура и изрита санитаря със здравия си крайник в брадата - не от болка, а по-скоро от злоба и нетърпение. И като се прикри от дъжда под един полиетиленов чувал за трупове побегна към дрогерията
Когато след четвърт час влетя вътре на подскоци, младата аптекарка беше заета да си лакира ноктите и отначало не го позна.
Той се вторачи изпепеляващо и продължително право в загадъчно притворените и невинни устни и реши да започне разговора отдалеч.
- Мъжки протези да ви се намират? - благовъзпитано се поинтересува Казимир. - Трябват ми крака. Един или няколко десни.
Тя го чу.
- Ама, разбира се, че нямаме, г-не. Свършиха.- В гласа и личеше лека превземка когато добави. - Ако имате нужда от пенис, бих ви предложила. Имаме избор.
Казимир вдигна една монета от земята и с палец я напъха в празната кухина на очната си ябълка.
- Имам си. Ето вижте.
- Да.
- Да.
- Жалко.
- Жалко?
- О да, жалко... Но ако все пак решите... не бързайте. Помислете си. Нека ви покажа...
Кръвта бавно нахлу в лицето му.
- Ами с чадърите как сте? - тихо с посинели устни произнесе той.
Сянка на съмнение пробяга по повърхноста на внезапно помътнелите и като дупки на болничен клозет очи.
- Чадъри?... Не продаваме чадъри.
- А да сте намирали случайно?
- Н-не.
- Не?
- Аз... не съм... аз, не съм длъжна да...
- Да, или не?
Тя извърна глава.
- Да! - сряза я той. - Или не?!
- Но как си позволявате? Вие... защо... Господи как ме измъчвате с вашето недоверие. Ами ако аз...
- Кой, ти ли, ма?
- Да аз. Аз.
Флюп. Едното му ухо се откъсна и падна на пода между тях. Той го изрита настрани.
- Най добре не говори повече! - красна Казимир. - Аз знам. Не искам да чувам нищо! Нищо не искам да чувам!
- Какво ще правите?
- Каквото трябва.
- Моля ви, моля ви! - помоли се тя. - Нощта е близо. Дайте ми шанс за...
- Няма!
- Няма?
- Не, няма. Не и сега, не в сряда.
- Но днес сме вторник! А вчера беше...
- Почакай - прекъсна я той. - Вторник? Тогава първо... Знаеш какво нали?
- Знам, но съм в...
- Знам.
Тя нервно заразвива копринените си чорапи от слабините до коляното и после обратно. Казимир взе да и помага с една ръка.
- Сега! - казаха двамата едновременно.
Около 16.30 няколко бегълци от закона се отбиха набързо, самообслужиха се със спирт и сироп за кашлица и си тръгнаха доволни.
Около 16.30 Казимир, вече с почистени и превързани рани, най сетене свали очи... свали око от тила на младата аптекарка.
- Хас мукар, чок шаааве, хоратимнес ханамън гюрзел. Маликану анадъм? / Имаш ли си някоя / - с надежда произнесе тя.
- Охо, ама ти пак ли?
Тя му изсипа в джоба шише обезболяващи.
- Яшул. Яшул. айшул, айшар! / Да пак. И пак и пак /
- Не виждаш ли, че съм инвалид? Я майната ти!
Казимир търти да бяга и отново пропусна да си вземе чадъра.

16.50 часа.

Плътни ледени буци в интензивна последователност прелитаха около главата му и се пръскаха с трясък и пукот при всеки удар в коравата земя.
Кропоткин тичаше приведен, обгърнат в облаци замръзнал леден прах, примижал с единственото си око срещу резкия, враждебен вятър. Пред него се простираше спираловидно възкачваща се, настлана с оригсови модули алея, която свързваше чрез множество обли, вертикални улеи, различните нива на строящия се каземат.
Плътни ледени буци в интензивна последователност прелитаха около главата му и се пръскаха с трясък и пукот при всеки удар в коравата земя.
Кропоткин тичаше приведен, обгърнат в облаци замръзнал леден прах, примижал с единственото си око срещу резкия, враждебен вятър. Пред него се простираше спираловидно възкачваща се, настлана с оригсови модули алея, която свързваше чрез множество обли, вертикални улеи, различните нива на строящия се каземат.
Елипсовидните, шлифовани тела на пъзлерите над главата му потръпваха в меланхоличен ужас и навяваха тъжни спомени за бистрите потоци от сребристи лирии, за краткият печален злайк на миналогодишните сехири; но също така разсейваха отблясъците на долитащите през плацентата на салото гезомерации.
Постепенно, под напора на вятъра, го завладяваше увереността, че ако направи едно последно, форсирано усилие на волята, страстната любов на Зюзибел няма да успее да му се изплъзне. Фронаталните му хлобове жадно поглъщаха наситения със светлосин криталий етер и той все повече и повече се обнадеждаваше.
Духовният интензитет на това чувство го преобразяваше. Сред настъпилата звукоизолираност на възприятията животът му се пълнеше със смисъл, придавайки все по-широка взлайност на всичките му измерения. Това не можеше да не го разтърси.
Изведнъж Казимир получи неочаквано силен тласък в областта на тила и с омекнали колене... коляно, пристъпи през ивицата дисхармонична линейност, разсичаща пространството между два кънтящи от ударите на градушката сферични алуминиеви цилера.
Дискенезивния персонифициран зрак веднага го обля с мекия си лепкав слик и той тутакси прозря, че в живота му вероятно има много повече от това което чувства, а не това на което се надява и, че в неговото съществуване е включена огромната космическа схема на безкрайната вселена, което го накара да се възгордее.
Следващия тласък вече го просна по корем на паважа и Казимир най-сетне проумя, че е улучен от градушката и ако иска да успее за срещата в 18.30 въпреки раните трябва да побърза.

16.58 часа.

Една окъсняла, гнила круша тежко пльокна зад гърба му и внезапния и неприятен звук го накара да потръпне: беше пихтиеста и кафяво черна; отдавна изоставена от плужеците на които бе осигурявала подслон праз младостта си и сега тъжна и отчаяна от неблагодарноста на света и разните буболечки, бързаше към покоя на подпочвения слой.
"Върви си времето, върви, но човекът също като мъката и... крушата, стои на едно място в него" плахо формулира Казимир и продължи забързано по пътя.
16-тия час преваляше. 17-тия още не беше настпил.

16. 75 часа.

Понякога Ксавиер упрекваше Зюзибел за твърде фриволното и отношение спрямо младите си годеници. Зюзибел пък,не без основание, я кореше за безогледните и увлечения по всякакъв род фагии и филии. Е, понякога се случваше тояно обратното. Но всъщност през по-голяма част от времето те се разбираха чудесно и рядко стигаха до разпри, защото и двете бяха добри приятелки една на друга.
Налудните перверзии, наред с дискусиите върху моралните категории "същностите" и "проявленията" на порока, присъстваха като неотменими теми по време на седмичните им педикюристични сесии.
- Казано е: "Не пожелавай жената на ближния си" - прокламираше кредото си пламенната Ксавиер. - Жената! Не мъжа. Така че докато ти, скъпа Зюзи имаш щастието да си сгодена, както и оброчена за годеник - един или няколко, а не примерно на годеница, то и аз имам известни права над мъжете - диалектически се аргументира тя. - И изобщо, не намирам морала ти да почива върху обективния релативизъм на здравия разум. "Искам" не винаги предполага "Трябва", както бе казал... някой.
- Казимир Кропоткин. Мисля, че това е един от бисерите на откачения Казимир Кропоткин. Както и: "Метанът е астралното тяло на боба" или "Фалосът е онтологичният символ на пениса" - засмя се Зюзибел. - Не знаех, че и ти се интересуваш от парафизика?
- Интересувам се от деца евнуси - парира я Ксавиер и враждебно присви очи. - ... от трансцедентален вампиризъм, кама сутра, и нудистки танцов фолклор... както и от ред други неща, включително парафизика. Но не това е важното в момента.
Зюзибел я гледаше объркана.
- Ти си падаш по него, нали?
- По кой?
- По тоя Кропоткин - откачения мистик.
Ксавиер почти се изчерви от удоволствие, но погледа и си остана все така хладен и непроницаем като ранна глетчерова утрин.
- Дали си падам? Не знам, скъпа, любовта трудно може да бъде оправдана априори... колкото и да е забавна пиесата орез първото или второто действие, развръзката винаги е гибелна. Това е неизбежната математика на нашата участ. Под мъртвата светлина на съдбата се явява само безнадежноста. Объркана съм.
Огънят в помещението внезапно задимя, изтля и угасна. Разтроена от угнетяващите житейски постулати на приятелката си Зюзибел изтича до избата за бутилка Медейра. Двете пиха без чаши, направо в чинии.
- Боже господи! - потръпна тя, донякъде и от силното питие. - А аз смятах клаустрофилията си за истинска мъка.
Ксавиер се изсмя безрадостно, изтръска топчетата памук измежду пръстите си и прекоси боса помещението. Рязко дръпна шнура на щорите, но нищо не се промени. Оловната светлина на дъждовния ден не пожела да влезе в стаята.
- Да, в края на краищата всеки умира сам... от нещо - примирено отбеляза тя.
- Така е - съгласи се Зюзибел. - Любовта по някой път е силна като смърт.
- Не. Казимир казва обратното. Той...
- Той е освидетелстван идиот! А аз трябва да изляза с него довечера - истреля Зюзибел.
Ксавиер внезапно посърна. Въпреки подплатеното фередже лицето и придоби отчаян вид.
- Но защо ти е, Зюзи? Та той дори не практикува копрофагия - почти изхленчи тя, - не я е помирисвал даже!
- Хъ, мислиш, че не знам? Но никой друг не е толкова глупав, че да се навие да ми търси "слама".
- Слама ли? "Слама"?
- Оо, даа... "Сла-а-ма". "Слама"!
- Но тогава, щом ... ти няма да го прелъстиш, нали?
- Хъ - гласът и заглъхна като влак отдалечаващ се от малка гара.- Надявам се, скъпа моя. Надявам се.

17.10 часа

Първото паве пропусна целта си; второто потъна с мек трясък малко над пъпа на червенобрадия, фалшив слепец, който се облещи, зейна широко с беззъба уста, прегъна се в средата и се оповръща. Казимир бързо клекна до него, сграбчи проскубания му овчи калпак и с третия, решителен удар го пренесе в отвъднoто.
16.50 часа.
- Върви се шибай в мрака, шибаняко! - викна той и злобно се изхрачи върху стърчащата старовавилонска брада на убития просяк. Отпред, върху съдрания панталон ма мъртвеца изби мокро петно, което плавно се разпростря и прерастна в топла, димяща на студа локвичка. Казимир се надвеси над бездиханното, изкривено тяло, но острата миризма на повръщано и урина го отхвърли две крачки назад.
- Някога - гневно заговори той, - някога предците ни са ползвали одеждите, за да прикриват красотата, а не гнусотата си, шибаняко шибан! - Казимир се разпали и ядно изрита дрипавия просяк в туловището. - Целомъдрието на разсъдъка все още е било легално; при все това малцина, само шепа са били избраниците, надарени със страст, талант, желязна воля и дисциплинирани очи с които да надзъртат под вратите на клозетите... И знаеш ли на какво са ставали свидетели, а шибаняк? Знаеш ли? - Не. Това което са видели, те са го отнесли в гроба, и на нас стеб шибаняко не ни е съдено да го узнаем.
Казимир отново се изплю върху трупа и млъкна за малко, сякаш изчакваше да чуе отговора на позеленелия мъртвец.
- Водачът им е бил вежливият Мехуди - продължи речта си той. - Аха, същият онзи Мехуди, известен и като Марвин Мухъла, когото после сарацините внедрили като теляк сред варварите, и жената на когото прелъстила всичките му шибани сподвижници, начело с дъртите евнуси. Не го предал единствен Юрген Ауербах - слепият му предан камерхер, чиято светла памет, ти шибаняко най-безсрамно оскверняваше с престорения си недъг. До днес. За това и ти донесох възмездие; за това и за да ти взема прогнилия калпак. Защото имам среща, а ти шибаняко си на път за ада, и там изобщо, ама изобщо нищо няма да ти трябва. - завърши Казимир и още два пъти изрита мъртвеца в мекия търбух, от което той се изпърдя посмъртно.
Тежкия, внезапен звук инстинктивно го накара да вдигне поглед към небето: градушката, която от известно време беше спряла сега беше заместена от усилваща се веявица. Няколко мокри снежинки прехвърчаха покрай главата му и Казимир чевръсто си нахлупи калпака на жертвата, като за да предпази още по-сигурно прическата си от всякакви поражения се покри отгоре и с найлонов чувал. После се облегна на чепатата си тояга и с дълги овчарски подскоци забърза на север-североизток.
Зад него, около безгрижно отпуснатото тяло на така спокойния в смърта си просяк, бързо започнаха да се събират мравки.

17, 90 часа.

Кашата от прораснали грудки с която тя покриваше кожата на лицето си още пареше и от пукащите се на повърхността и мехури се отделяше лек, бадемов газ, който се разтилаше като мараня из целия будоар, кондензирайки се едри капки върху хладната повърхност на огледалото. Откакто, след завръщането си от Чичил, където горещото лятно слънце ласкаво сгряваше бавните обедни облаци и разсейваше с усмивка мрака на заблудите, тя вече не изповядваше с прадишната преданост хетеросексуалната идея и беше започнала да се маже тайно с грудки. На слабата външна светлина красивото и голо тяло изглеждаше като фрагмент от древна статуя, отразен в запотения кристал на огледалото и това караше Зюзибел да не желае да Е, това което "Е". "Повечето от злините в живота идват само поради това, че човек не може да прекарва дните си в една стая" - успокояваше се тя, но тази мисъл не и носеше така жадуваното облекчение, дори напротив - тласкаше я назад към спомена за счупените на прах тебеширени вази, за докосването на жълтите блатни треви около глезените, преобърнатите запалени тролей и барикадите, монотонните пролетни праскови с рядка, слизеста сърцевина, мълчанието на козите в детството и, болката при първия път и изобщо всички по-малки или по-големи скрити фактори обусловили пренасочването на либидото и в средна възраст.
Някога баща и, герой от войната, обичаше да я държи на коленете си, несръчно полюшвайки я, а тя чувстваше през нея да преминават токовете на живота и те двамата се сливаха в едно цяло, като неотменна сложна част от Бога. В празник, слабичкият, мълчалв викарий, потайно обличаше чисто нов флотски шинел със златни гайтани и два реда пуцингови копчета, целуваше я по коленцата и ключиците и възкачил крак на стола в антрето и рецитираше любимото си стихотворение за цената на величието"
" Юф зейтпункте, андзургхент абер гагент,
айденблискт щултгерт десшакенс ест.
Ой, ой, бин их фрок - думпешбригаден.
Цю зу кнап, унгердрубе сич бингресс!"
Дори след толкова години лиризма на този сантиментален до наивност текст все още я стимулираше да стиска с все сила очи, търсейки просветление в играта на танцуващите зад клепачите и ярки фосфорни петна. Уви, тя отдавна не беше онази 17 годишна идеалистка, смело развяла коси в скока си напред към вечното завръщане. Не сега тя беше не съвсем млада жена, която най-много от всичко искаше да успокои възпаления си разум с глътка дим от "слама".

PHARMASTICULAS # DROGLABB-02

Небето на запад бе пурпурно.Млад, набит мъжага с хищни, хоризонтално обтегнати азиатски черти, стоеше приведен над нестационарен, хромникелов контейнер и без бързане отключваше тежки катанци. Вечерният вятър силно издуваше дочената му риза и откриваше част от странните символни идеограми татуирани по набраздения му от напрегнати мускули гръб.
- Джан хун джао дун. Лю! - мърмореше си тихо той, докато чакаше слънцето напълно да се скрие зад обрслото с лобуш планинско било.
Навсякъде около него, из притаената в сянката на надвъснали зъбери долчинка, бяха струпани камари от тапицирани в зелено сукно сандъци и множество части от химическо оборудване. Няколко начумерени здравеняци с навити около главите чалми и маскировъчни комбати, мълчаливо сваляха от една талига неудобни за носене алуминиеви гюмове и ги редяха около сферичен мултигенератор, завит с парче мокър брезент. На метри встрани, под плетен паянтов навес имаше четири шпертплатови стелажа, целите отрупани с 10 литрови банки и мензури, обвити в кафява амбалажна хартия.
Мракът се спусна рязко, без предупреждение и застрашителните силуети на сериозните мъже безмълвно се сляха с гъстите сенки на листвениците.
Азиатецът подсвирна леко и всички бързо се струпаха около него.
- Фу найгъен бао / Отворете хранилището / - заповяда той.
Мрачните безсловесни фигури с недоловими стъпки се разпръснаха и след малко се появиха с малки горящи масленици в ръце.
Всички се приведоха едновременно и затеглиха три чифта железни скоби, прикрити под нападалата шума. С ръждиво, стържещо прещракване шплентовете освободиха стопорните клюзове на грашпила и двете напрегнати вериги се плъзнаха през жлебовете, отмествайки по земята голям метален капак заедно с песъчливия грунд върхъ него. Отдолу се показа дълбок резервоар, пълен с флуоресциращ в няколко оттенъка на синьото лепкав флуид.
Азиатецът вдигна юмрук над главата си и два пъти разпери пръсти.
- Мниян хао сухг чхъ. / Включете кроптогенните агрегати / - разпореди той.
Чун се свистене и кратък пневматичен стон, след което във въздуха се разнесе силен мирис на прегорял мазут и тритий.
- Найджи данг ич-иги, шао ланг. / Начало на дехидратирането, след 90 сек./ - гласът му се извиси и лицето му се изопна. - Модзъ тян! / Бъдете в готовност /
Групите се разпределиха по местата си. Няколко души сграбчиха крановете на реверсивните шлюзове и напрегнато зачакаха сигнала, други двама струпаха празните бидони за лугите близо до разхлабените уплътнения на фланците, а всички останали гребяха прясното сено с тризъби вили и го пластяха в реактора.
Ситуацията беше напрегната.
- Яйдзъйй! / Старт / - извика ръководителят на операцията и натисна кнопката на колектора.
Люковтете моментално се отвориха, помпите равномерно забучаха, засмуквайки анхидрида и през щуцерите със свистене нахлу обогатения ацетилхлорид. Трите модула на отливниците се приплъзнаха и прикрепиха към цилиндричните тенкове и кипящата суспензия се устреми напред с клокочещ шум. Мъжете веднага ускориха подаването на топло сено към щуртроса, който автоматично задейства живачния преразпределител. Процесът плавно преминаваше във фаза на ДиБиеС-инфлузия.
- Дзъ-кхт-июн... / 10-9-8.../ - гласно отброяваха чалматите в синхрон.
Първите йонизирани топки пихтиеста маса се хлъзнаха в обогатителя и нагнетяването вече протичаше, когато неочаквано два от съединителните шлангове шумно се скъсаха и прекъснаха подаването на окисления хумус. Муфата за ръчно превъртане веднага заяде и блокира фрикцоинните дискове, с което целия развой на Ре-филтрацията бе блокиран в крайна фаза, малко преди нгбин / три /.
- Лай ин бингх хуй а мъ дъ! / голяма обида / - изпсува злобно жълтокожия и размаха над главата си червено флагче.
Гъбестите топки сено бяха бързо и старателно изгребани от центрофугата, внимателно опаковани в продълговати ватени торбички и разпределени в мешки.
Мъжът с жестокото ориенталско лице издаде рязък звук с уста и всички мълчаливо го наобиколиха.
- Луншу ван ман сяо дзю-улун юуу. / Небесното дао прощава, но не и ловеца на дракони / - с тиха ярост произнесе той и откри светкавична стрелба по съдружниците си.
Реки от кръв плиснаха заедно с пръски мозък върху папратите, мензурките и зелените сандъци
- Фух! / Уф / - изпъшка азиатеца и превит под тежеста на мешките се отправи на изток към крайбрежието.
На брега го чакаше гемията на ловците на рапани. След три часа плаване на хоризонтa се показаха светлинитена Bahia.

* * *

- Ххххааах! - Гъбо повърна пяна през носа и ококори очи. През жълтата мъгла в стаята пред него постепенно се очерта доволното лице на Зе.
- Е, как е стоката, senhor? - усминато попита той. - Те амо? - и сдъвка втората половина от яйцето.
Гъбо инстинктивно избърса лице с опакото на дланта си и потърка ноздри с пръсти; по палеца му се размазаха няколко капки необичайно светла кръв.
- Отлична.
- Колко ще вземе?
- 9 килограма. Първоначално.
- 9. Как да го опаковаме?
- В три куфара.
- Добре senhor, таксито ще ви чака отпред.

......................................................

12 години по-късно.

Гъбо прекрачи прага на затвора и вратата се затръшна зад гърба му в ранния следобед на последния ден на карнавала. Както се надяваше не го чакаше никой. Скоро се озова край някакво сравнително оживено шосе и вдигна патерица към трафика. Мина доста време докато таксито го закара край обширно имение в западните покрайнини. На вратата стоеше човек с вид на укриващ се есесовец, който веднага след като чу паролата го въведе вътре.

.