ГРАДСКА ПРЕСТЪПНОСТ (stand-up)

- Здравейте, радвам се за топлото посрещане, благодаря ви, трогнат съм, наистина не го очаквах. Maкар че, сигурен съм, че повечето от вас не са дошли заради мен. Питах ей онзи човек защо е тук и той каза, че бил фен на публиката. Харесвало му как се подиграва и освирква... Стори ми се налудничаво, но след като ви видях напълно го разбирам. Дори мисля да ви искам после автографи!

- Е, как е хавата? Не знам за вас, но аз лично вчера имах доста добра вечер - правих невероятен секс. То си беше...абе к'во да ви разправям, направо Кама Сутра, разбих се! Добре, че си платих и най-после ми вързаха пак кабелната.

- Разбира се има и лоша новина и тя е, че по финансови причини тази вечер съм принуден да разказвам смешки с изтекъл срок на годност защото са на половин цена. Съжалявам, няма как - и мене ме удари финансовата криза. Нали знаете, тройната коалиция е виновна.

- Съмнявам се, но ако по принцип ви интересува как съм, ще ви кажа направо, шокиран съм, още не мога да дойда на себе си: току що видях, ей там на улицата малко по-надолу две котки да търкалят пъпеш! Явно го крадяха от една сергия! Ето за каква престъпност става дума.

- Няма как да не сте забелязали, но казвам ви, хората кръстосват този град направо като на пазар - крадат наред! Аха. Толкова са станали нагли, че вече 2 пъти ми изчезва боклука! Даже сутринта излизам, гледам един тип гони трамвая по "Витошка" с градинска пейка под мишница. Сигурно я беше свил от НДК-то?

- За това говорим. Изобщо не знам как този човек министър председателя мисли да се справи с положението? Вярно, як е, ама ситуацията е трагична. И не само тук в София. Да ви кажа ли кой е определен за най-престъпен град в България, интересно ли ви е? Някакви предположения?... Има ли някой от Стара Загора?...Именно: Стара Загора. Изчислено е., столицата на престъпността. Нещата там са станали толкова зле, че в най-скоро време се очакват арести чак в Нова Загора! Казах ли ви, работите не отиват на добре.

- Онзи ден, чуйте това, кълна се в Господ, не ви лъжа: поглеждам от балкона и виждам 3-ма души да крадат живо дърво от тротоара - 15 метров кестен! Изкорениха го с ръце и го помъкнаха нанякъде. Стана за секунди, факт.

- Обаче кмета...как и беше името - аа, Фандъкова? Аха, Фандъкова! Сложила камери по улиците за да гледа какво става. Е, познайте какво става - крадат камерите. Сега щяла да слага други камери за да види кой краде камери...Даа, забавно като зеленчук с еротична форма. Само дано и те да не изчезнат, щото ако не и дойде по-добра идея, нали се сещате отново к'во ще стане...ахъ, луда работа!

- Ами няма как, така е, всеки град си има странности: в София например по някой път арестуват и за криминални деяния. Но не се тревожете, нищо прекалено: доцент Трактора и двама-трима други, за пред телевизията. Същото е и в провинцията. Гледахте ли банковия обир в Сливен? Даваха го на живо по телевизията. От цялата тая сага със заложническата криза разбрах едно: само банките имат право да ограбват хората, обратното е противозаконно...В тази връзка, знаете ли какво чух да казва министъра на вътрешните работи, цитирам: "Всъщност ако не броим наркотиците, посегателствата, корупцията и убийствата в страната има много ниска степен на престъпност". Даа, така е, човекът говори по същество.

- Моята теория по тоя казус - нищо ново, казвал съм и друг път - е, че полицията и разните там репресивни институции просто няма как да са ефективни в борбата с престъпността. Защото: ами безспорно зад решетките е кофти място- Оу! - дори ужасно кофти, но проблемът е там, че също толкова кофти е и на свобода. Не виждам разликата? Пред мъжа в тази страна винаги е стоял само един избор - работа за 1.50 на час или затвор. Колкото до жените, да имаш вагина ами кога не е било икономически изгодно.

- Но пък ако властите чак толкова много държат да тормозят криминалния контингент с репресии защо направо не ги закарат като публика в шоуто на "Иван & Андрей"? Или поне да ги принудят да гледат този новия сериал по БНТ, как беше,"Под прикритие" (знаете го: в продуктовото позициониране май имало сюжет). Вярно, че изтезанията в тази държава все още са противоконституциони, ама това поне за дълго ще им разкаже играта. Гарантирам ви - доста ще има да мислят преди да приемат следващата мокра поръчка, като знаят какво ги чака. Моля ви предайте това на премиера ако случайно го познавате...Мълчание. Ама то този клуб май не влизат много фолкпевици, оставете...

- Обаче чуйте, сигурен съм, че това ще ви хареса, знаете ли какво осъзнах с голямо задоволство напоследък: че на колкото повече години ставам, толкова по-малко ще имам да лежа в затвора, ако точно сега например получа доживотна присъда. Това с присъдата наистина е кофти, но само ако си тинейджър - остава твърде много време.

- Другото което също така разбрах в тази връзка е, че средната продължителност на живота в България била 72 год. за мъжа (ако е късметлия), както и, че правителството смятало да вдига пенсионната възраст някъде докъм 73. Но не се тревожете - Плавно!...Чудесно, това наистина ще им реши проблема - хората да внасят една година след смъртта си.

- 72 ли казах? Ще го повторя пак да го осмисля: 72. Интересно, а знаете ли, че някога е била 30? Което според днешните стандарти горе-долу означава, че тръгваш на училище на 3, жениш се на 6, развеждаш се на 10 -11, на 24 се пенсионираш и другите казват: "Виждате ли го този дядка, на 29 е и е все още запазен! Не бих му дал повече от 25!".

- Благодаря, не знам защо се смеете? Но съм ви задължен за тези субективни ръкопляскания.

- Така че стигаме и до основната идея, ето какво: мисля да изчакам докато навърша 71 и половина и после да оправя отзад тези дето трябва. Нека ме съдят, с протакането и отлагането все ще избутам 2 - 3 месеца в затвора докато и без това ми дойде реда от естествена смърт. Да видим тогава кой ще е по-прецакан, аз или тия дето ме ебават цял живот? Сещате се за кого говоря - имам предвид разните там политици и банкери. Да ви кажа струва ми се, че това е доста ободряваща концепция относно възрастта.

- Е, в общи линии това е което исках да споделя с вас тази вечер. Оставям ви защото сега отивам да си подготвям алибито. Но обещавам да се видим пак, очаквайте ме след години в новините!

- PS: Да помисля: "желязно алиби"?

СЪРП И ЧУКЪН (адаптиран превод)

РАЗКАЗ НА ВЛАДИМИР СОРОКИН


- Ето какво момчета, - Борисов тежко скочи от хаспела и застана сред разпръснатата по бетонната плоча бригада. - днес ще трябва да събираме листа пред комбината.
Работниците зашумяха, надигайки се от местата си:
- А така. Е това е то...
- Правилно.
- Ти к'во да не си ублажил Фандъкова, че от ръководството ни дават лека работа?
- А къде ще трябва да чистим, старши?
Борисов бръкна в джоба на зеления си дочен панталон и извади пакет "Арда": - От поляната при походния участък и нагоре.
- Ама там е много. Поне половин километър има.
- А ти какво си мислеше?...Без приказки, давайте момци до 9-ти цех за гребла. Там има инструмент и ръкавици. Или... я нека един да иде, че да не се влачим всички като песен.
- Ние с Константин отиваме. - Младен хлопна Самоковеца по гърба през наметнатата ватенка. - Идваш ли Косьо?
- Идвам естествено...Миле, дай да запаля - Самоковеца се пресегна към пакета с цигари.
Бонев му подаде една папироса и предложи на останалите. Борисов бутна своята между зъбите си и я стисна: - Тръгвайте значи. Гледайте само да не оплескате нещо. Четиринайсе гребла. И ръкавици - четиринайсет чифта...А, ей го и новия дофтаса...петнайсет гребла и петнайсет чифта, значи.
Антон се прекачи през купа строителни отпадъци на двора и затича към обекта.
- Ти какво закъсняваш? - благо се усмихна Боросов, дърпайки си от цигарата. - Айде момчета, събирайте се...
Антон забърза към него и притеснено изпуфтя: - Уфф...дъх не ми остана...добро утро...х, другарю Борисов.
- Добро да е. Какво, часовника ли те подведе?
- Ами, нее, влака изпуснах...Уфф...закъснях ли много?
- Спокойно, няма проблем.
- Добро утро, бригада! - Огледа се Антон и поздрави работниците.
- Здрасти!
- И на теб добро.
- Ти що закъсняваш бе, Клюн?
- Преучих май вчера...нали записах, ъъ, такова, в задочния.
- Бат Бойко, да тръгваме ние, к'во само се мотаме тука? - обади се Младен и бутна Самоковеца.
- Вървете, ей сега ще ви настигна...- махна с ръка Борисов. - А ти си стегни куртката, все пак не е още лято...
Запъхтяният Милтенов веднага прилежно взе да се закопчава.
Борисов повдигна ръкава на ватенката си и хвърли поглед към часовника: - 9.15, а още не сме почнали.
- А какво ще правим?
- Ще гребем листа. От поляната при преходния.
- Аа, на чист въздух, браво!
- Имах си хас...Такаа...Цветелина я няма...значи...е, добре. Абе няма к'во да чакаме повече. Да вървим другарю Тони.
Те закрачиха рамо до рамо подир бригадата към изхода.
- А ти к'во си облякъл тия чисти дрехи? Направо като за манифестация си се докаръл. Да не е 9-ти септември?
Антон присви рамене: - Е, чак пък толкова. Нищо особено.
- Ама защо да си мачкаш куртката? Хубава куртка.
- Обикновенна е.
Бригадира весело се засмя, оголвайки едрите си тютюнджийски зъби: - Даа...ето това е то младото поколение. Обикновена викаш...аз такава куртка навремето...ехее..
Двамата стигнаха до входа на предприятието. Облеченият в тъмносив флотски кител портиер тъкмо заключваше портала.
- Ей, Цветанов, пусни ни да минем бе! - весело подвикна Бойко.
- Аа, през въртушката минете, че закъснах заради вас. Ей ги твоите, сега се изнизаха.
- Златане! - чу се глас изотзад. - Помагай.
Антон и бригадира се обърнаха. Самоковеца и Маджо идваха след тях с греблата и ръкавиците, по тях с платнищата се тътреше Златан
- Какво, зор видяхте да не се изсипете? - пристъпи към тях бригадира.
Антон се насочи към Самоковеца и той му бутна в ръцете вързопа с ръкавиците. Борисов посегна към ветрилообразно разпилените по Маджовите плещи гребла, но онзи се отклони встрани.
- Шегувам се, бат Бойко. Какво има да ми тежи толкова, нищо работа.
- Борец е той - обади се Златан.
- Всички ли са здрави? Да няма дефектни?
- Не, не, добри са.
- Добре, минавай напред тогава.
Бригадира се отдръпна и пропусна натоварения Маджо покрай себе си.
Всички един по един се провряха през скриптящата въртушка. На пътя отпред под строй ги чакаше бригадата.
- Браво на Младен, само нови е избрал...
- Семеен е той, всичко съобразява. Стара лисица.
Маджо свали греблата от гърба си: - Хайде, избирайте...
Антон почна да раздава ръкавиците.
Маргина почука с греблото в асфалта: - Добро е, здраво и леко...с такова и целина можеш да копаеш.
- Откъде да почваме, бай Милчо, знаеш ли? - повикна Таки.
- Питайте шефа.
Борисов се огледа и махна с ръка към поляната вляво: - Тая е нашата.
- А отсреща?
- Там бетонджиите ще събират.
- Ясно...Илиеви нали са гъсти с директора...
Осеяната с опадали листа тревна площ се простираше по протежение на каменната заводска ограда, успоредно на неравен ред високи тополи. Техните дълги, почти обезлистени клони, леко потрепваха на есенния вятър и ръсеха шума над главите им. Стиснали греблата в ръце работниците тръгнаха напряко през поляната. Борисов скъса конеца придържащ чисто новия чифт ръкавици. До него Антон заудря дръжката на греблото в асфалта, набивайки желязото навътре.
- Пирони няма. - обади се Антон.
- Какво? Къде това?
- Ами тука...не е заковано...
- А, няма страшно...Я дай - бригадира взе греблото от ръцете на Антон и го огледа. - Абе добре е свързано. Ще издържи, и без гвоздеи е здраво. Греби само по-внимателно и няма да изпадне...Да вървим...
Двамата тръгнаха след другите от бригадата.
- Антон се засмя и метна греблото на рамо: - Даа...първият съботник...
- Как така първият?
- Ми така. Това ми е първия съботник.
- Ти сериозно ли? - удивено го зяпна Борисов.
- Аха. Е, не първият естествено...в училище също имахме съботници...
- Аа, не, това е друга работа. В училище си бил ученик, а тук - пролетарий. Значи наистина е първият. Честито!
Борисов се засмя и се провикна към движещите се отпред работници: - Слушайте момчета! На наш Тонич днес му е първият съботник. А? Как ви се струва?
- Още е девственик значи.
- Браво! Поздравления!
- Пиенето е от него.
- Довечера да черпи.
- Той сега като челник трябва да работи. За пример.
- Ударник значи!
- Гледай ти...първи съботник има човека! А аз съм забравил кога даже... - Борисов прегърна Антон през раменете. - Ами то това си е цяло събитие. Трябваше чрез профкомитета някак да те поздравим ли що ли...
- Ама моля ви се, другарю бригадир...недейте така...
- Трябваше, трябваше. Ама и ти защо не каза по-рано? Така и така кажи...първи съботник...Ей, момчета! - викна той към бригадата. - Почвайте оттук и на купчини трупайте върху платнищата, в права линия, ходом!
Работниците се разпръснаха из поляната и взеха да гребат листата. Борисов примижа срещу изплувалото сред облаците слънце и подпъхна навътре изкочилия изпод яката му шал.
- Е как да не помня аз първия си съботник.
- Наистина ли?
- Помня. Тъкмо войната беше свършила. Значи 44-та, септември. А аз ноември вече постъпих в завода. Точно такъв като тебе бях, само че по-млад. И задочно, разбира се не учех. Не ми беше до училища тогава. И ето, решиха да проведат съботник. За фонда в подкрепа на народния съд и партизанските семейства. Всички заводи се включиха след смените. А смените тогава бяха по 12 часа, не като сега. И съвсем по друг начин се работеше, със съвест. Всички проявяваха съзнание, вникваха...Самоотвержено се работеше значи...и то как, изобщо не може да се сравнява със сегашните...
Той въздъхна и тръгна напред. Антон забърза след него.
Бригадира застана до Джамов, приклекна и вдигна от земята ръждясала консервена кутия. - Ама, е свинство е това нашето! Виж ги, ядат като капиталисти, пият и хвърлят където им попадне. Така живеем ние...а после се чудим: отидем на почивка някъде, а там цялата природа осрана...
Той ядно метна кутията върху купа с листата.
Антон се захвана да почиства тревата открая.
Бригадата работеше мълчешком.
Изведнъж Косьо надигна гръб, захили се и тръсна глава. - Ей!...Опааа...я чуй... - Навири нагоре и назад пристегнатия си в капронов анцунг задник и гръмко пусна газове. - Мето, ти си!
До него Мето се изправи, погледна го съзаклятнически и направи същото. Само че доста по-слабо и кратко.
Маджо се прицели в Димата с дебелия си мръсен палец. - Артилерия...Огън бий! - И лаконично пръдна.
Пашата и Митко маймуняка се подпряха на дръжките на греблата и се изпърдяха почти едновременно.
Златан изду бузи, но само се зачерви като рак и засрамен се отказа.
Маргина се прегъна в силен напън, лицето му се изкриви от напрежението. - Ооле! Оле...оле! - И той пукна слабо три пъти.
Таки вдигна настрани обутия си в кален ботуш крак. - Иии...по изменниците на Родината...за стрелл-ба... - Но и той пръдна слабо.
Борисов удивено поклати глава. - Я да еба! К'во е това бе...какво така откачихте всички изведнъж? За чий хуй?
Самоковеца пусна греблото и разпери ръце. - Как за чий? В чест на първият съботник на нашия колега Тончо беше произведен артирелийски салют с оръдия от едър и среден калибър. Твой ред е сега бат Бойко!
Работниците гледаха към бригадира си усмихнати.
- Давай ветеране, давай по ударно. В теб ни е надеждата!
- Хайде, не ни излагай. Ти си!
- Действай де, какво чакаш? Я не се цепи от колектива.
- Хайде старши...дай пример. Младите от теб се учат.
Борисов се почеса по тила. - Амии, щом е такава работата...
Той леко се напрегна с присвити колене и изпръхтя. До него Антон също се напъна, погледна надолу към чатала си и пръдна първи, но слабо, едва чуто.
- Слаба работа. - измънка той на себе си.
- Нищо де, млад е още...юбилей има човека, простено му е. - изкоментираха работниците.
Всички погледи се насочиха към неподвижно застиналия насред поляната бригадир. Работниците замълчаха. Неговото масивно, обветрено лице, бронзовеещо под лъчите на превалящото слънце, беше повдигнато към небето и дори бъдещето. Плътните устни на бригадира се свиха, мускулите на лицето му заиграха на буци под кафеникавата кожа на скулите. Сивите му вежди безмилостно се смръщиха...
Той едва чуто засетна, наклонил глава.
Стаила дъх бригадата го гледаше със страхопочитание.
...Изведнъж се раздаде мощен, еклив трясък придружен от тътнещо боботене. Маргина се стресна и греблото му падна.
Работниците възторжено заръкопляскаха.
Бате Бойко стисна юмрук и с отсечен замах го вдигна над главата си. - Оле!
Всички му свалиха шапки и притихнали се поклониха.
Той на тях също.

Голямата любов на Чимо (адаптиран превод)

разказ на ВЛАДИМИР СОРОКИН


Голобрадият, русоляв Горчо пъргаво се метна на велосипеда и сграбчи намотаните с червен изолирбанд дръжки на кормилото: - Слушай, Чимо...а Захо каза, че бил семеен човек, а не комсомолец някакъв, и ти като си толкова съзнателен, сам да вървиш да се занимаваш с пионерите. Така каза да ти предам.
Седналия в сянката на стрехата Чимшир със сумтене се усмихна: - Да, аз така и така бих заминал утре, и без неговия отказ. Той и предния път, за комбайните такива ги надрънка, че никой нищо да не разбере - трябваше да се обяснява наново. Я по-добре да си гледа магазина там с квитанциите и да си трае. Щом иска, нека се бъхти...
Горчо се захили отблъсквайки се от земята с крак.
Чимо се надигна от скамейката: - А ти му предай, че е лентяй и клатикурец, макар и семеен.
Горчо се засмя и отпраши с колелото по пътя.
Чимо скочи от пруста. Легналата сред тревите Ружа моментално рипна и бясно размахвайки черната си завита опашка се засили към него.
- Марш! Марш оттука!
Той силно плесна с длан по коленете; кучето със скимтене отскочи встрани. Чимо заобиколи постройката, провря се между коловете на оградата, превъртя мандалото на плевнята и отвори вратата. Фенерчето лежеше на най-горната полица на рафта, между рендето и кутиите с гвоздеи. Чимо се пресегна и го пусна в дълбокия джоб на панталона си. Наклони се силно настрана и успя да докопа в десния ъгъл зад рафта начената бутилка ракия, затапена с парче сгънат вестник. Измъкна запушалката и отпи. Парливата течност силно обгори вътрешността на устата му.
Той плю, затъкна гърлото на бутилката, прибра я в джоба си и се огледа: Слънцето отдавна беше паднало в зад потъналия в ракита дом на семейство Курдови; стадата добитък бяха прибрани. Едва забележима мараня пълзеше в долчинката, размивайки тъмните силуети на дворните нужници. В близост на ливадата отпред пасеше спънатия кон на Дойчин цедката.
Чимо нарами лопата, прехвърли се направо през стобора и бавно пое през градините. Картофените лиственици, едва овлажнели от росата, шумоляха около крачолите на панталоните му. Напред излетя падпадък и стремително отлетя в далечината. Чимо прихвана лопатата под лакет и я понесе влачеки дръжката по земята.
Скоро градинските насаждения се смениха с обширно поле люцерна.
Назад, откъм селцето долитаха звуците на танцувална музика. Чимо спря и се обърна. Оттук, откъм хълмистото поле, ясно се виждаше как в приземието на читалището една по една се палеха лампите.
Той се изплю и бързо закрачи напред, стиснал лопатата под мишница.
Високото, аленеещо небе на запад беше чисто; звездите слабо проблясваха над главата му. Отпред тъмнееше гората. Въздухът миришеше на прегоряла от слънцето люцерна, която жално хрущеше смачкана под тежестта на ботушите му.
Чимо спря, извади бутилката и отпи: - Еех, горкичката...
В далечината, откъм горския път се зададе трактор със светнати фарове.
Чимо прибра бутилката в джоба, извади кутия цигари и запуши.
Обработваемото поле почти свършваше, оттук нататък започваше храсталак.
Тракторът с клатушкане се спусна в падината, бръмченето на мотора му отслабна и скоро съвсем се изгуби. С цигара в уста Чимо се мушна в гъсталака; некосената трева му стигаше до пояса.
- Защо...с какво съм виновен...- промълви той пробивайки си път напред. - Ох, какво ли ме чака още...
Закачайки се о ствола на една млада липа, лопатата му се изхлузи изпод мишницата. Той се приведе, вдигна я и я метна на рамо. Отдясно се показа път. Като стъпи на него Чимо се озърна.
Селото едва едва се очертаваше в тъмнината. Прозорците на избите грееха. В читалището свиреше музика на грамофон.
- Вие я назначихте на тая работа, гадове...
Той бързо закрачи по пътя. Отпред, по средата на малка поляна се извисяваше горичка стройни липи.
- Изроди...
Гласът му трепереше.
Пътят тъмнееше под дебел слой прах и ботушите му затъваха в него, копаейки дълбоки следи.
- И, и...но защо не в библиотеката например? Защо?
Той злобно замахна и стовари лопатата в прахта и я повлече след себе си. По небето бавно пълзеше червена примигваща точка - самолет.
Пътят вървеше надясно, но Чимо свърна от него и пое по малката, обрасла с треволяк пътечка към гробището. Изгнила, полусрутена ограда заграждаше едри, гъсторастящи липи. Всичко наоколо беше обрасло с бурен и жилави треви.
Чимо приближи двата силно разкривени кола оказващи входа и се огледа наоколо. В полето нямаше жив човек. Само тиха музика се носеше в далечината откъм скритото зад храсталаците селце.
Той влезе в гробището и тръгна по диагонал, заобикаляйки могилите. Миришеше на влажна гнила дървесина и цветя. Липите тихо шумоляха над главата му. Като заобиколи две - три оградени с колчета могили, Чимо прекрачи един повален дънер и като спря подпря ръце върху дръжката на лопатата.
- Ето го...
Пред него се надигаше тесен продълговат насип, покрит със захабени изкуствени цветя и венци. Той извади фенерчето и го освети. Най-отгоре сред разбърканата хартиена украса, лежеше дъсчица с проста металическа табелка, въху която припряно и несръчно беше гравирано:

ЦОНКА ГУЩЕРОВА ЦЕЛИБАШКА
18 - 01- 64 - 9 -05 - 82

Чимо прехвърли фенерчето в другата ръка, извади бутилката и отпи.
Нещо прошумоля сред избуялата покрай оградата трева. Осветявайки мястото той вдигна от земята буца пръст и я запрати натам. Шумоленето престана. Той се отпусна на колене, попипа дъсчицата на гроба и подсмъркна:

- Ето ме и мен, Цонче...Здравей...
Някаква птица прелетя над гробовете, разсичайки с бързите си криле нощния въздух.
- Аз съм, Цонке...тук съм...
Чимо помълча и изведнъж заплака притиснал нос към хладната метална плочка върху пръста на гроба.
- Цооон...чеее...Цооо...ооон...ч...ееее...
Фенерчето се изплъзна от ръката му.
- Цонееее...Цон...чен...цеее...
Хартиената украса на венците тихо шумолеше в тъмнината при съприкосновението с треперещите му ръце. Той дълго рида, мънкайки нещо под нос. После поуспокоен изтри лице в ръкав и се изсека в шепа. Отпуши шишето с ракия, отпи, постави го край могилата и се изправи: - Ето какво...значи...мила...
След миг Чимо почна припряно да сваля венците от могилата на гроба и да ги трупа отстрани.
- Сега, Цоне...сега...миличка...
Като привърши с венците той събра и изхвърли изсъхналите букети цветя. Под тях върху пръста на гроба лежеха пластмасова чиния спаружено жито, парченца хляб и няколко посивели шоколадови бонбона.
Чимо взе лопатата и се зае да изгребва пръста.
- Сега...сега...Цонче.
Земята беше лека и суха. Като свали ниското хълмче Чимо си плю на ръцете и захвана енергично да копае надолу. Младата луна едва-едва осветяваше гробището. Гъстият липов листак сънно се поклащаше отгоре му. Той копаеше умело, прехвърляйки земята от лявата си страна; лопатата сръчно и отмерено се движеше в ръцете му.
След 15-ина минути Чимо вече стоеше до пояс в ямата, подравнявайки я по краищата: - Не е валяло месец почти...хубаво...
По някое време Чимо се изправи задъхан. Постоя малко, смъкна потната риза от гърба си и я метна към проблясващата в тъмнината бутилка ракия.
- А така...тъй...
Плю си на ръцете и отново се захвана за работа. Сухата рохкава пръст податливо поемаше греблото на лопатата, излиташе във въздуха и почти безшумно се сипеше по склона на образуващия се край гроба насип. Изкопът се увеличаваше и могилата растеше с всяка минута.
Скоро краят му достигна до ръба на ямата, поради което се наложи Чимо да излезе и да прехвърли земята по встрани. Голият му мускулест гръб лъщеше от потта, косите му мазно лепнеха по челото. Като поразчисти мястото той извади цигара, седна и запуши провесил нозе в дупката.
- Танцуват те...както си танцуваха...негодници...
Облак лютив дим влезе в окото му, принуждавайки го да смръщи вежди и да изпръхти: - Да си ебат майкатт...ой...Цонче... - Той се наведе към черния трап и въздъхна: - Отдавна ме боли душата мене, извинявай...изпуснах се.
Ръцете му зашариха отляво върху голата му гръд: - Гадове...и не написаха даже...не писаха...Копелетата!
Като метна настрани угарката той се хлъзна обратно вътре в дупката и продължи да копае. В дълбочина земята си оставаше все така мека и топла. Във въздуха се носеше миризма на прясноотсечени корени и хумус.
След около половин час, когато Чимо хлътна в ямата до раменете стана по-трудно да се изхвърля пръстта. Лопатата се мяркаше все по-рядко над повърхноста. Чимо често спираше за почивка. Купчината пръст отстрани отново застрашително надвисна над ръба.
Скоро острието на лопатата глухо удари в капака на ковчега.
- Ето го.
Чимо почна трескаво да изхвърля пръста, част от която отново се свличаше в краката му.
- Ето...Господи...ето...Цонченце...
Треперещият му глас тихо боботше в ямата. След като поразчисти опипом ковчега, който пукаше и се огъваше под нозете му, той с усилие се измъкна навън. Взе фенерчето и се спусна обратно.
- Ето...ето....аз, сега...
Чимо включи фенерчето. Тапицирания в тъмночервено ковчег се подаваше дополовина от земята. Като постави фенерчето в ъгъла на гроба Чимо бързо изхвърли изпопадалата пръст и го доразчисти. После се опита да издърпа капака. Той беше закован. Чимо не се поколеба и със замах заби острието на лопатата в дъските.
- Даа...лесно те забравиха...гадовете...сега, така...
Той силно налегна върху дръжката встрани; капака на ковчега гръмко затрещя, но не поддаде. Издърпвайки лопатата Чимо се зае да отпаря с ръце тъмната платнена обшивка.
- Цонченце...любима моя....заровиха те те...кучетата мръсни...
След като раздра изгнилата тапицерия той освети мястото и го огледа. После извъртя на една страна ковчега, провря металното острие в процепа и натисна с цяло тяло. Пречеха му стените на ямата, дръжката опираше в тях и свличаше земята. Чимо наклони ковчега още малко; капака затрещя и леко се открехна. Захвърляки лопатата той се вкопчи в дъските с ръце и задърпа на тласъци. С трясък дъските на капака почнаха да се отделят. От процепа блъвна застояла, тежка смрад.
Чимо напъха крак, запъна се, задърпа и успя да отпори капака. Задушливата миризма на гниещо тяло мигновено запълни ямата, замайвайки го за момент. Той изхвърли капака навън, подравни разкривения ковчег и се надвеси отгоре му.
Вътре лежеше трупа на красива, млада девойка, завита до гърдите с чаршаф. Главата и украсена с бяло венче през челото, беше леко извърната встрани. Ръцете и лежаха кръстосани отпред на гърдите.
Чимо освети тялото. Няколко пъргави мокрици, плужеци и бръмбари, налазили ръцете, лицето и синия жакет, уплашено се разбягаха от светлината, криейки се из диплите на дрехите и, зад врата и под главата. Чимо се приведе още, жадно взрян в лицето на покойницата.
- Цонче, Цоненце...
Високото и изпъкнало чело, широките скули и силно изострения нос бяха покрити с обтегната зеленикаво-кафява кожа. Почернелите устни стояха застинали в полуосмивка. В тъмновиолетовите очни кухини вяло пъплеха червеи.
- Цонке мила...Цоненце...изгнила си...как си изгнила само...
Фенерчето се затресе в ръцете му: - За месец само...за един месец. Цонке...миличка...
И той зарида отново.
- Ама аз, аз нали...такова, аз, нали...Цоне...Господи...защо подяволите...ама, че...аз, аз, обичам те!
Чимо се затресе, ронейки сълзи над плесенясалия и жакет: - И...и, виж Цоне, аз винаги съм те обичал...винаги...А Паско, тоя гад, аз вече казах, тая работа...по-дяволите, гадове по-срани...ще я запаля аз лайняната им ферма...ще я за-па-ля, мамка му...мамицата им да еба...
Лъчът на фенерчето неистово танцуваше по стените на ямата.
- Аз, аз...тогава не знаех...негодници, дори не писаха...и...и...не можех да повярвам...а сега, сега, ето какво, ето, ето...Ноненцее!
Той зарида с нова сила, потните му плещи конвулсивно се затресоха.
- Това са те, всичките...гадове мръсни, да ко-пелета...а онзи, онзи...бригадира...аз, аз ще го очистя него, копеле гадно...
Отгоре му се посипа буца пръст.
- Те са виновни за всичко, те, те! А с Койна нищо не сме имали...честно, излъгали са те...нищо общо...аз тебе обичам...обичам ми-лич-каа...милич-каа, миличкаа!
Чимо ридаеше вкопчен в в ковчега. Захвърлената под краката му лопата болезнено се врязваше в коленете му. Вонята на изгнила плът смесена с мириса на потното му тяло изпълни ямата на гроба.
Като се нарева Чимо отри лицето си с ръце, взе фенерчето и освети главата на трупа.
- Цонке...аз наистина не можех. Те дори и писмо не ми пратиха. А аз бях там. Там в казармата. И дойдох отпуска, а те ми викат: "Цонка я утепа токъ". Не можех да повярвам. И още не мога. Цоне! А? Цоне? Цонке! Цонченце!
Той сграбчи и разтърси ковчега.
- Цоне! Ей Цонченце! Аз съм това - Чимшир! Чуваш ли, а? Чуваш ли?
Той млъкна загледан в лицето и. В ямата цареше глуха тишина.
- Цоне. Не ме ли виждаш? Цонче? Цонче? Чуй ме, това съм аз, Чимо! Твоят Чимо, годеника ти!
От почернелите ноздри на мъртвата изпълзя малка стоножка и бързо притичвайки през устните и се вмъкна под яката на жакета. Чимо изпъшка и зачегърта с нокти по обшивката на ковчега.
- Цонке, аз съм...Не, не мога, нищо не разбирам вече. Как се случи, как стана така? На танци ходихме, помниш ли, на реката? И изведнъж...въобще, гадост някаква! Просто нищо не разбирам...а там, те си танцуват...и, мамицата им на всичките! Танцуват те...а, Цонке? Цоне! А-а-а!
Трупът не откликваше. Чимо внимателно повдигна белия чаршаф. Под него се показаха синята рокля и Цонкините крака, обути в черни лачени обувки. Изправи се, постави фенерчето на ръба на ямата и като подскочи се измъкна навън.
Горе беше свежо и прохладно. Вятърът беше спрял да духа и липите стояха неподвижно. Звездите ярко грееха по притъмнялото небе. Музиката в селото беше стихнала. Чимо отмести захвърлената риза, взе шишето, надигна го и отпи два пъти. После още един път. Ракията почти свърши. Той пристъпи към края на ямата, насочи фенерчето и светна вътре.
Любимата му лежеше неподвижно в гроба, изпружила стройните си крака. От тук му се струваше, че тя подканящо му се усмихва и внимателно го гледа. Той се почеса по гърдите и се заозърта настрани. Постоя малко така, после грабна бутилката и се спусна в трапа.
Няколко буци пръст изпадаха върху гърдите на починалата. Чимо ги подритна, подпря бутилката в ъгъла и се приведе над трупа: - Цоне...тии, такова, аз...ъъ, такова де...
Той прокара език по сухите си устни и зашепна: - Цоненце...ами, обичам те аз, аха...аз сега, такова...
Чимо припряно взе да дърпа жакета на умрялата. От него се посипаха редки насекоми.
- Пфуй! Гадини мръсни! - изруга той.
След като раздра плата с ръце, той го свали от вкочаненото тяло. После разкъса и махна полата. Отдолу се показа плесенясалата камизолка. Чимо съдра и нея, изправи се и огледа белезникавото тяло.
От шията на трупа до долната част на корема се точеше дълъг, ръбест разрез, прихванат с чести груби шевове. В разреза пъплеха червеи. Гръдта изглеждаше не по женски плоска. В пъпа се беше завряла мокрица. Тъмното окосмение между краката изпъкваше на фона на бледосинкавата кожа.
Чимо стисна единия от изпъстрените със зеленикави петна крака и го затегли. Кракът не поддаваше. Той опря гръб о стената на гроба, запъна се и дръпна рязко и силно настрани. Нещо затрещя в корема на мъртвата и крака и се разтвори. Чимо заобиколи отдясно и дръпна и другия. Той поддаде свободно.
Чимо се изправи. Цонка лежеше пред него гола с отворени крака. Той приклекна над нея и взе да я души и пипа по чатала.
- Ъ-ъ...да...миличка...даа...
Вагината и беше студена и твърда. Чимо почна да я опипва. Внезапно палецът му хлътна вътре. Той го извади и го освети. Нокътя му беше покрит с мътнозеленикава слуз. Две мънички червейчета яростно се гърчеха залепнали за него. Чимо отри ръка в панталона, грабна бутилката и изля остатъка от ракията върху слабините на умрялата: - Ъъ, ето...виж какво сега...аз...
После бързо покри лицето и горната част на трупа с чаршаф, смъкна си панталона и легна отгоре и.
- Миличка...Цонченце...ето...такааа, ето, ето, ето...
Той се раздвижи напред назад върху нея. Членът му тежко се плъзгаше в нещо студено и лепкаво.
- Да, Цоне...да, да...дааа!
След минута Чимо запъшка, затресе се и изнемощял притихна над ковчега.
- Оох, по дяволите...
Като полежа така върху покрития труп, докато се посъвземе, Чимо стана и света със запалката към члена си. Жълтеникавта слуз по него се смесваше с мътнобялата му сперма. Чимо се изтри с чаршафа и се пригащи.
Метна лопатата навън и с усилие успя да изпълзи от дупката. Горе си пое дълбоко дъх и взе да обикаля из гробището пушейки замислено. После хвърли в ямата капака на ковчега, вдигна лопатата и почна да зарива изкопа.
В селото се върна около четири сутринта. Щом тръгна да прехвърля оградата, заспалата на двора Ружа го залая и се спусна към него.
- Свой, - подвикна Чимо и кучето с радостно скимтене скочи отгоре му. - Свой, свой, псе такова. - потупа я той по гърба, изрита вратата на бараката и върна лопатата на място.
Кучето се умилкваше наоколо му, притискайки топлото си тяло към коленете му, въргаляйки се и мачкайки тревите.
- Стига, марш! - ритна я той. Отиде до прозореца на къщата и силно почука по стъклото. В стаята светна и отвътре надзърна сънената физиономия на майка му.
- Аз съм мамо - усмихна и се той.
Възрастната жена поклати глава и се скри. Подсвирвайки си Чимо тръгна към входа. Резето отвътре се раздвижи с дрънчене и вратата се отвори.
- Къде се шляеш до никое време? Хаймана...съвсем си се забравил!
Чимо влезе в къщата: - Ами къде...с другите, на танци. К'во толкова?
- Няма мира ни денем ни нощем човек! Затваряй вратата - сгълча го майка му и се скри в тъмното.
Чимо пусна резето и влезе в кухнята. Постоя малко в тъмното, гребна вода от ведрото и пи. Отиде до масата, измъкна хляба от панерката и задъвка загледан през прозореца.
- Ще ли лягаш или не? - засуети се майка му около печката.
- Стига де. Ти заспивай, върви, лягай си.
Чимо постоя така дъвчейки хляб, после свали от скрина бащиния си акордеон и тихичко се запромъква към вратата.
- Къде хукна?
- Стига де, мамо, какво ти става...остави ме...
Той излезна на двора и зашляпа бос през мръсотията. Бутна портичката и пое към пчелина. Тук въздухът ухаеше на ябълки и восък. Чимо се промъкна под ниските ябълкови клони и приседна на тясна, паянтова пейчица недалеч от кошерите. Прохладен ветрец подухваше в листака и тихо люлееше смътно различимите в далечината акации.
Чимо разгърна акордеона и заигра по клавишите: "Иии ето идва най-щастливия ден, когато ти ще си далече от мен..."
Но пръстите не го слушаха. Той тихичко си тананикаше склонил глава към инструмента. Мехът на бащиния му "Велтмастер" миришеше на нафталин и стара кожа. Отнякъде дотича Ружа и също заинтересовано го помириса.
Чимо я пропъди и пак засвири, този път по-силно: "Чееервено вино снооощи пих и капка не остааанаа..."
Но пръстите отново не му се подчиняваха; акордеона фалшиво виеше в нощта. Чимо стоеше и въздишаше, полюшвайки отпуснатата си глава.
После изведнъж застина, усмихна се и вдигна очи към небето. Младият месец обкръжен от звезден разсип висеше ниско над пчелина. Чимо пак се усмихна, сякаш припомняйки си нещо хубаво. Разтърси рамене и сграбчи инструмента.
Този път той му отвърна с чиста и стройна мелодия:

" АЗ, ЛЮБИМА МОЯ,
ПОД ПРЪСТТА ЩЕ ТЕ ОТКРИЯ.
ЩЕ ТЕ ПРОСНА И УМИЯ,
ПОЕБА И ПАК ЗАРИЯ..."

Той притисна меха на акордеона докрай и се ослуша. Над селото цареше мъртва тишина.
Скоро пропяха първи петли.