ЕКСКУРЗИЯ ДО СЕЛО (разказ)

Разказ на Владимир Сорокин от сборника Пир(адаптиран превод)



- Ей го междуселския – посочи с цигара напред в тъмното Горбузанов.
Шофьора кимна и нави волана; с меко ръмжене Волгата се заклати по изровените коловози. Фаровете осветиха пътя: спечена глина, тук там проскубани храсти и рядка брзова гора наоколо.
- Тук местата са добри за гъби. - обади се тихо Янаки. - Гората е рядка и почвата е много подходяща – торф. Пълно е с печурки... Друг път не си ли идвал? - обърна се той към Цвятко.
- Не, не съм имал случай.
- А пък аз честичко. Стане ли август до септември - тука съм. През август са печурките, пълно е. И други гъби има, ама печурки - да се шашнеш. Бол!
- Много, а? - попита шофьора без да откъсва очи от пътя.
- За половин ден спокойно ще набереш две големи ведра... като нищо, Пеньо, ей така. Тука в ниското, сега не се вижда да ти покажа... аха... а през септември - манатарки, челадинки... Ама не баш тука, а тъдява. като минеш още километър-два.
- А ние миналата година из Странджа обикаляхме - включи се Цвятко. - В началото на октомври. Не им беше баш сезона, ама нищо, почти две щайки пумпалки напълнихме.
Горбузанов се засмя. - Веднага става ясно Цвятко - не си гъбар ти. Две щайги. Че тях тогава с машина да ги береш можеш. Хвърли един брезент на поляната и греби с шепи.
- Именно - обади се шофьорът, заобикаляйки голяма локва мътнокафява вода. - Случвало се е някой път, като тръгнем из Странджа, по две мешки да натъпчем с пумпалки и кукумарки. Жената после цял месец затваря буркани
Горбузанов дръпна за последно от цигарата и изхвърли фаса през прозореца. - Пеньо, ей там зад ония дръвчета спираме...
Шофьорът свърна към горичката и угаси мотора.
- Е, стигнахме вече - Янаки бавно се измъкна от колата, сключи ръце на врата си и се протегна. - Оооо... каква тишина само...
Цвятко също излезе навън и се огледа. Около тях тъмнееше нощния лес.
Цвятко докосна с ръце влажните листа на една млада брезичка. - Само брези растат тука.
- Аха - Горбузанов бутна вратата и погледна светещия циферблат на часовника си. - 11.30. Нормално. В график сме.
Шофьора смъкна предната седалка, свали си сакото и с пъшкане се намести назад.
- Какво, ще придремеш ли? - наведе се към него Горбузанов.
- Аха. Ще поспя.
- Ами давай - Горбузанов се изправи и хлопна Цвятко по гърба. - А ние ще вървим полека.
- Успех - промърмори шофьора, разполагайки се по-удобно.
- Айде, колега, да вървим. Ей я пътеката.
Цвятко мълчаливо закрачи след него в тъмното. Под краката им зашумоляха треви и запращяха клони; влажни листа се лепяха по лицата им.
Горбузанов изтръска цигара и запуши. - Аз тука, по-миналата година дори бивол срещнах. Вървим си с приятели и той насреща ни пердаши. Ебати и чудовището!
- Грамаден?
- К'во говориш. Ужас! Абе те напоследък все лабави нещо... ама тоя - як бивол!
- И аз като слизах от Мальовица също съм виждал. Женски де. И глигани имаше. Ние за диви патици бяхме тогава. Сутринта тръгнахме и по едно време гледаме, рият в някаква нива. Ранна есен беше, още картофите не бяха прибрани...
- И те к'во, жуят, а? Мамицата им!
- Водача ни видя и се обърна. Гледа ни, а после като се нахвърли. И бумти, сумти - направо като танк!
- Яки зверове са те. Особено наесен. Тлъсти, охранени. Аз вече три съм гътнал с чифтето.
Двамата мъже прекрачиха едно повалено дърво и стъпиха на по-широка пътека.
- Досега съм нямал сгода - рече Цвятко взирайки се през влажната тъмнина на оредяващата горичка. - То и пушка нямам де, само пистолет. Пък не ми се стреля с него по...
- Абе с тях трябва внимателно. Ако ще гърмиш - на сигурно да е. А то един познат с деветки решил да го перне изотзаде. Ранил го, ама той по него. Само го ядосал. Добре, че друг го отървал и го нацелил. А оня се посрал, напълнил гащите.
- Насрал се, верно?
- Ъха.
Гората свърши. Отстрани край пътя се замяркаха самотни храсти. Слаб вятър леко ги разклащаше.
- Даа - Горбузанов спря и стъпка цигарата, почти стигнахме.
- Аха, близо сме...
- Нали ти казах - дванайсет минути пеши.
Пътя хвана през полето. Отпред се показаха сивеещи къщурки, пробляснаха светлини, чу се музика.
- Ха, чуваш ли ги как са се разгорещили само? - усмихна се Горбузанов.
- Чувам.
- При тях се пада на края на селото, така че, удобно е... Обратният път ще го намериш ли? Ако искаш компас...
- Ще се справя. Оттука май не е далече, лесно е, все на север.
- О, кей - Горбузанов плюна настрана. - Ти върви, аз ще те следвам.
Цвятко кимна и пое напред. Скоро светлината стана по-ярка, показаха се първите улични лампи; музиката се усили. Къщите настъпиха напред и го наобиколиха.
Той тръгна по улицата към близкия ъглов дом и бавно зави покрай него. Музиката гръмна в ушите му, гласът на певицата стана по-рязък, остро и отчетливо задрънкаха чинели. Цвятко обходи оградата и се озова при танцувалната площадка. Лъчите на два мощни прожектора, протягащи се над главите на подрусващата се тълпа се кръстосваха върху естрадата.
Селската танцувална площадка беше покрита с изровен асфалт. Ограждаше я разкривен стобор. Вместо подиум в далечния край лежаха струпани бетонни плочи от разбитите краища на които стърчеше оплетена, ръждива арматура.
Цвятко си купи билетче от шпертплатовата будка на касата, подаде го на контролата и влезе през отворената ламаринена врата. Музикантите тъкмо свършиха парчето - барабаниста изблъска туш, а китаристите прощално разлюляха грифовете на китарите си. Тълпата се разпръсна край оградата по краищата на площадката и шумно насяда по дървените пейки. Близо до Цвятко се скупчи група юноши. Те пушеха и шумно разговаряха неспирно блъскайки се един друг.
Откъм шпертплатовата будка при входа се чу гласа на Янаки Горбузанов. Цвятко се извърна натам.
Горбузанов си купуваше билет. - И за мен едно билетче, моме... Само? Евтино. Не съм тукашен... Да... точно така, на гости. На младежта да се порадвам искам... Благодаря ви. Сърдечно. - Той мина през вратата и без да бърза се помъкна покрай пейките, оглеждайки седящите с благосклонна усмивка.
Към групата на юношите прииждаха все нови и нови попълнения; тя бързо нарастваше и скоро Цвятко му стана тясно покрай тях. Отвсякъде в навалицата се мяркаха чорлави глави; някакъв младеж с шарена риза го блъсна и извинително го потупа с ръка. - Извинявай, чиче.
Цвятко тръгна покрай оградата. По пейките бяха насядали момичета, момчетата стърчаха редом. Навсякъде се валяха угарки и смачкани цигарени кутии. Близо до музикалната апаратура на оркестъра се беше скупчила групичка девойки. Цвятко отиде при тях и спря отстрани.
Музикантите се върнаха при инструментите си и преметнаха китарите през шия. Един от тях - набит и широкоплещест, с плоско, загоряло лице се приближи към микрофона и бързо заговори, подръпвайки струните. - Едно, две, три. Едно, две, три, четири...
Микрофонът запищя.
Една от девойките подвикна нещо и приятелките и дружно се разсмяха. Цвятко я загледа. Беше стройна, едрогърда, със светлоруса коса. Ситнокъдравите и косисе стелеха на кичури по раменете. Беше се издокарала със зелена рокля и жълти лачени обувки. Цвятко се огледа наоколо и забеляза как стоящите наоколо момчетии жадно зяпат към нея.
- Ей, Ганец, я дай Арлекино на Щурците - извикаха от тълпата към оркестъра.
Здравеняка китарист кимна отривисто на партньорите си; те стиснаха китарите си и погледнаха към барабаниста. Барабаниста приглади подстриганите си на бретон коси, чукна палките веднъж, два пъти. На третия път музикантите се включиха - оглушително и хаотично.
Цвятко внимателно се провря между девойките. Приближи до светлорусата и протегна към нея ръка. - Може ли да ви поканя?
Лицето и беше широко и обло, с ярконачервени устни. Тя учудено повдигна вежди, усмихна се и пристъпи към него. Цвятко я хвана за ръката и я отведе в центъра на дансинга.
Солиста сграбчи микрофона и нещо запя, силейки се да надвика шума от уредбата. Девойката сложи ръце върху раменете на партньора си; той я обгърна през талията.
- Всъщност това не е блус, бърз танц е – каза тя.
- Аз бързите не ги умея.
- И защо така?
- Не успах да ги науча.
- Че защо?
- Ами не ме научиха и това си е...

Цвятко хвърли един бегъл поглед през рамо и установи, че цялата тълпа наоколо ги следи внимателно. Наблизо танцуваха още
две-три двойки; настрана девойките стояха в кръг.
- Как се казвате?
- Любка съм. А вие?
- Мохо.
Цвятко грубо я придърпа към себе си и притискайки устни в ухото и прошепна - Вие сте много хубава девойка, Любке. Много
ми харесвате.
Тя бързо се отдръпна назад и го изгледа. - Вие какво, винаги ли се натискате така?
- Не, разбира се. Само при извънредни обстоятелства.
- Хм, вие, на гости ли? Не сте тукашен... От Гурмазово или?...
- Аха, от Гурмазово.
И той отново се опита да я придърпа към себе си, но Любка опря длани в раменете му и се оттласна. - Вие какво? Вие винаги
ли така?
- Казах ви вече, Любка, че не. Просто ти ми харесваш.
- Мене много ме харесват. И ако още един път направите така, няма да танцувам повече с вас.
- Е ти пък сега, веднага се обиждаш! - Цвятко я пусна за момент, но после веднага я сграбчи през кръста, вдигна я във въздуха и я целуна по челото.
Любка изпищя и се опита да се откопчи. - Пусни, идиот, пусни!
Цвятко я свали на земята. Тя се извърна и с бързи крачки се насочи към изхода; къдриците и се тресяха върху потръпващите рамене. Приятелките и хукнаха след нея.
Цвятко се озърна.
Отвсякъде го обкръжаваха намръщени лица. Гледаха го и си шушукаха нещо момичетата, гледаха го подпийналите младежи намъкнати в торбести сетрета, гледаха го музикантите, гледаше го и Горбузанов.
- Ама, че се нацупи. - Цвятко се засмя и спокойно тръгна покрай пейките.
- И какво, всичките ли сте такива обидчиви? - попита той някаква девойка, хващайки я за лакътя.
Тя се дръпна и се скри между приятелките си.
- Ама че. Едната сръдлива, а тази пък надменна. Ама и вие? - Цвятко прегърна през раменете ново момиче - Каква сте вие? Целомъдрена сигурно? Опомни се де, свой хора сме.
Момичето с отвращение го отблъсна от себе си. - Кретен пиян!
Цвятко обидено заразмахва ръце. - Ама как така пиян? А? На пияница ли ви приличам? И вие ли за пиян ме вземате? - и той сграбчи за ръката друго момиче. Тя се отскубна, а близкостоящия до нея момък тръгна към него.
- Ти какво бе, пръч нещастен... побъркан ли си или що?
- Ее сега де - въздъхна Цвятко, - и да се пошегува не може човек.
- Ще ти дам аз едни шеги на тебе! Айде чупката, изчезвай оттука - и младежът го блъсна в гърдите.
Още двама застанаха край него. Единия от тях - висок с грозно, сипаничаво лице глухо изръмжа. - Домъкнал се тариката с чуждите момичета да се ебава!
Цвятко отново въздъхна и махна с ръка. - Айде сега... Нали ви казах - пошегувах се. От майтап не разбирате ли?
- Аз на кого говоря бе, изчезвай от тука! - не мирясваше младежа. Той беше рижав и носеше тъмносин прилепнал костюм.
- Що, нещо да не ти преча случайно? К'во си се разврякал толкова? Умник.
- Мооляя!?
Сипаничавият побутна рижия: „Абе вкарай му една, Манчо! Виж го как обижда“.
Около тях се насъбра тълпа селяци. Техните потни, загорели лица застинаха в напрегнато очакване.

- Скочи му, Манчо, смачкай го! Тоя се занасяше с Любка "курешката".
- Виж ги ти него, пръч разгонен...
- К'во чакаш, Маньо, скачай му, шибни го през муцуната!
- Разкатай го, баровеца!
- Ей, копелдак, вдигай ръцете щом си толкова отворен! Сега ще видиш!
- Момчета, не се бийте - обади се една девойка зад гърба им. - Вие какво, всички на един. Пийнал си е човека, пошегувал се е.
- Ей сега ще го пошегувам аз! - прекара език през устните си рижия.
Цвятко го изгледа и се разсмя на глас. Всички наоколо стихнаха за да проумеят чутото и след секунда вкупом закрещяха.
- Давай, прасни го, Маньо!
- Мамка му, и се хили при това!
- Удряй бе, к'во чакаш!
Манчо се метна напред. Цвятко леко се отдръпна и изведнъж ловко и страшно го изрита с крак в лицето. Рижия се преметна през глава назад и се стовари долу. Стоящия край него сипаничав мощно замахна, но бързия ответен удар в черния дроб го изпревари и го просна сгънат на земята. Някой в гръб успя да сграбчи Цвятко за косите, но той с умело кръгово движение на главата се освободи; ръката на нападателя се хлъзна по рамото му и попадна в ключ. След последвалото рязко изпращяване дансинга се огласи от страшен рев.
Шокирана тълпата се отдръпна и след миг отново налетя отгоре му. За секунда той се оказа плътно покрит от камара сиво-кафяви гърбове в анцузи, но бързо успя да се надигне и се изправи сред тях. Ръцете му се замятаха във въздуха със свистене - нощта се огласи от виковете на пострадалите. Той отскочи на страни и като си прокара път с мощни удари през множеството лица и тела се втурна и със салто прескочи оградата.
Тълпата с рев се хвърли след него. Дъските на оградата затрещяха, момичетата запищяха, размятаха се юмруци и разкървавени кокалчета. Падащите се разпсуваха под краката на напиращите преследвачи. Настана суматоха.
Цвятко тичешком заобиколи най-близката къща и побягна по улицата. Селяците вкупом се носеха след него.
Той свърна наляво през храстите, изкатери камара чакъл и се мушна в един двор. Преследвачите шумно с юрнаха през градината подире му.
- Дръжте го, гадината!
- Ей го Цоко, там е!
- Убийте педераса! Да го очистим!
- Зад плевника е, крие се страхливеца!
- В кенефа вижте!
Цвятко изтича на пръсти покрай някаква барака и се притаи зад две кофи за боклук. Тълпата се разпръсна из двора.
- Тука е, тука е мръсника!
- Виж в прохода, Теньо! Крие се гадината.
- Шибаняк! Говняр градски! Хуй сплескан!
- Зад гаража трябва да е, бързо идвайте!
Повечето хукнаха натам.
Изчаквайки ги малко Цвятко изкочи иззад кофите. Отгоре му веднага се метнаха най-близките четирима. Той ги посрещна с градушка от странни, забавено-кръжащи удари с отворена длан. Двама паднаха, един се хвана за носа и приклекна, а четвъртия отскочи назад към боклуджийските кофи и малоумно размахвайки дълга летва закрещя:
- Насам, насам момчета! Бързо!
Отклонявайки се от удара му Цвятко го прихвана за ръката и я извъртя. Дървото отлетя встрани и противникът му извика. Цвятко елегантно го придърпа, превъртя го във въздуха и със замах стовари главата му в ръба на кофата. Оня моментално омекна и се свлече без дори да гъкне. Кофата подскочи и се преобърна; отвътре се изсипа боклук и с рев изкочи котка.
- Ей къде го копелдака, тепайте го! - глутницата вече прииждаше иззад гаража, пълнейки двора.
Цвятко побягна покрай плевнята през бъзовите храсти; метна се върху нещо тенекиено, което гръмко затрещя под краката му; прехвърли се през нисък парапет и се озова в съседния двор. Тук в обкръжението на няколко млади борчета тъмнееха силуетите на две едноетажни къщи-близнак. В средата на двора имаше детска гъбка-катерушка с изкривена шапка. Цвятко изтича при нея и се скри зад ствола и.
Преследвачите вкупом наскачаха през оградата и почнаха да обикалят между борчетата.
- Към портата мина, чух го.
- Зад къщата е бе, хуя си си чул!
- Тука, при клозета е, казвам ви.
- Да го удавим в лайната, шибаняка!
- Вижте там, при храстите.
Тълпата се раздели на групи в търсене на врага. Повечето тръгнаха да обикалят храстите покрай оградата, други хукнаха към тоалетната, трети - към вратата.
Няколко от тях се оказаха в близост до гъбката. Цвятко ги пропусна да минат, надигна се от земята и с два скока се озова до тях. Най-задния селяк изведнъж изкрещя и се хвана за главата, другия отлетя към катерушката; останалите се втурнаха да се спасяват, викайки на помощ приятелите си. Цвятко лесно ги догони, но при храстите нови трима се метнаха отгоре му. Той успя да нокаутира първия, но втория силно го удари със сопа по гърба. - Ааа!
Цвятко финтира, втурна се към вратата като повали по пътя двамина с рамо, измъкна кола от ръцете на третия и със замах го строши в главата на следващия противник. Изотзад някой го думна с юмрук в тила. Той отскочи настрана и се завъртя, кракът му профуча покрай главата на нападателя и разби дъските на оградата. Младежът хлъцна и уплашено приседна.
Цвятко искочи навън през вратата, прелетя над канавката и хукна по улицата. Пооределите му преследвачи веднага го погнаха. Един от тях смело се откъсна от останалите и взе да го настига. Точно пред слабоосветената витрина на смесения магазин успя да го догони.
- А-аах ти... куче краставо...
Цвятко рязко се хвърли на земята; в устрема си оня се препъна в тялото му и повече не стана - мълниеносен удар отгоре надолу с пета размаза лицето му. Докато се изправи другите взеха да го обкръжават пред витрината. Той отблъсна единия, халоса другия, а третия - висок и крив - превъртя през гръб и запрати в стъклото. Витрината се срути с гръмък трясък и нощта се огласи от протяжните стонове на накълцания селяк.
Цвятко се оттегли и се скри зад ъгъла на едно земеделско общежитие; притича покрай първите два входа и се вмъкна в третия. Вътре беше тъмно и миришеше на ракия и драйфано. Запъхтения Цвятко тръгна по коридора, застана при втората врата и се послони карай металното електрическо табло на кооперацията. Преследвачите му се заеха да проверяват входовете един по един.
- Тука е някъде. Тука е влязъл.
- Мамка му! Дръжте го гадината! Да го пречукаме!
- Не го изпускайте. Пипнахме го, няма къде да избяга оттука.
Трима се напъхаха в хеговия вход. Цвятко се залепи с лице до хладното табло, но ония веднага забелязаха бялата му тениска.
- Ето го!
Цвятко веднага приклекна, една тухла с трясък се стовари в метала до главата му. Той като таран се спусна насреща им. Удари с глава единия в челото, блъсна с рамо вратата и излетя навън от входа.
Някой успя да го докопа за ръкава, но Цвятко ловко се отскубна. Запратения по него кол болезнено го цапардоса по крака. С яростна псувня той го грабна от земята и се метна обратно към преследвачите си. Групичката моментално се разпръсха.
При ъгъла на общежитието Цвятко догони последния и го удари с кола по главата. Дървото се строши, а момъка се повали с гърчове. Четиримата му приятели моментално захвърлиха оръжията си и се втурнаха да се спасяват с бягство. Цвятко се понесе след тях по улицата и скоро ги настигна при един ров. Двама изрита и препъна, а третия сам скочи в рова. Последния от групичката се хвърли към храстите. Цвятко го догони край оградите, събори го с въртящ, подсичащ удар с крак, изправи го за яката и го довърши с лакет в слепоочието. Тогава забеляза отстрани да се крие още един и със скок го сграбчи. Оня изкрещя и неочаквано се изхлузи от ръцете му. Цвятко се спусна след него покрай телената ограда. Младежът бягаше и от раздраната му до кокал на бодливата тел скула пръскаше кръв. Цвятко трудно го настигна и го изрита в ребрата. Беглеца падна; краката му конвулсивно се затресоха. Добърши го с пета.
Когато дишането му се поуспокои Цвятко се насочи към шосето. Наоколо не се виждаше жива душа. Къщите безмълвно стояха и някъде далеч зад тях се чуваше как на танцовата площадка музикантите отново настройваха китарите си. Цвятко се огледа, изтупа мръсните си колене и закрачи по смътно осветения асфалт. Като отмина няколко двора той свърна, прекоси един пустеещ парцел със съхнещи дървета и отново се озова близо до мястото на забавата.
Както и преди звучеше музика, както и преди пъстрата тълпа се друсаше под кръстосаните лъчи на прожекторитр. Някой от пострадалите се завръщаха с накуцване.
Цвятко тръгна натам. На едно място оградата беше повалена; близо до отвора се тълпяха танцуващи. Той спокойно продължи покрай оградата и се озова при билетната каса. Веднага след нея имаше неголяма групичка младежи. Като го забелязаха те моментално се пръснаха на различни страни.
Двама търтиха през пустеещия двор. Цвятко като хрътка се спусна подире им. Единия от тях догони още насред двора и халоса с длан в шията; другия се оказа по-пъргав - извъртя се, пребяга улицата и хвана по една криволичеща през храсталак пътека. Цвятко го последва.
Пътеката изви към полето. Скоро храсталаците оредяха. Младежът побяга още малко, отказа се и спря на място. Издърпа колана от гайките на панталона си и нави края му около дланта си.
- Айде де, ела да се пробваш... ши-баняк... опитай само...
Цвятко също спря и бявно се насочи към него. И двамата дишаха тежко.
- О-питай де - селякът уплашено го гледаше и дишаше на прасекулки. - Хай-де де... на-ли си...много як... Ще се съ-берем ние, в гъза ше те таковаме... всички Бушулевци ще викнем... а в Тутракан и Гурма-зово половината град са ми родни-ни... ще кажа на когото трябва и ще те ви-дим педе-рас такъв...
Цвятко направи крачка напред и онзи веднага замахна с ремъка; гмурна се под свистящата катарама и при изправянето нанесе тежък удар в слънчевия възел на младежа. Той се сгъна и падна наколене. Взе да повръща. Цвятко издърпа ремъка от безсилните му ръце, завъртя го и замахна. Катарамата просветна във въздуха и оня трескаво прикри глава с ръце.
- Страх ли те е, пиленце? - лекичко го чукна Цвятко с катарамата по темето.
Младежът плахо повдигна пребледнялото си лице. Цвятко изчака за момент и точно когато онзи си поемаше въздух го изрита в корема. Младежът захриптя. Цвятко се надвеси и му нанесе жесток удар с ръба на дланта си в основата на тила. Младежът беззвучно се изпъна на пътеката и повече не мръдна. Цвятко го прихвана под мишниците, вдигна го на гръб и го изхвърли като чувал в храстите.
- Е, това беше... Било к'вот било.
След като нормализира дишането си той вдигна широкия войнишки колан с месингова катарама и пошибвайки с него влажните клони пред себе си пое по пътеката. Отпред между храсталака се провиждаше полето.
След няколко крачки той спря и опипа глава: "Тюй, че буца ми набиха гадовете!" След което се озърна и без да си дава зор затича в тръс през полето, газейки мокрия от росата овес. Крачолите на панталона му бързо подгизнаха; катарамата на мотаещия се из ръцете му колан слабо проблясваше в мрака.
Полето тръгна под наклон и скоро Цвятко се оказа пред стръмен и дълбок овраг. Тук беше съвсем тъмно и влажно. някъде наблизо шуртеше ручей. Разтваряйки с ръце избуялата до кръста трева Цвятко скоро го налучка по звука; гребна с шепа от тъмнеещата вода и си наплиска лицето. Ручеят беше тесен и полупресъхнал. Водата смърдеше на тиня. Цвятко го прегази, изкачи оврага от другата страна и тръгна през полето - този път незасято.
Изпод краката му излетя падпадък и с писък отлетя нанакъде. Цвятко на шега замахна след него с ремъка.
Полето се пресичаше от път. Той спря и се огледа . - Даа, като че ли, натам... аха...
Пътят водеше към позната местност и той уверено закрачи по него. Скоро полето свърши и почна брезова гора. В нея беше тъмно, влажно и прохладно. Дърветата изглеждаха неподвижни като филмов декор. В черните пролуки между клоните проблясваха звезди.
След стотина метра Цвятко откри пътечката и прекрачи поваленото дърво. Някъде високо в клоните излетя птица и сънно захлопа с тежките си крила. Беше близо. През листака проблясна електрическа светлина. Той забърза по пътечката, прекрачи една локва и отметна клоните на лещака: насред полянката стоеше Волгата, в купето светеше и Горбузанов на висок глас обясняваше нещо на шофьора.
Цвятко приведен се промъкна изотзад и потропа по покрива на колата. - Добър вечер, гости приемате ли?
- Ааааа, нашият герой! Ей го лично Тайсъна! Не, не, Дан Колов! - Горбузанов се измъкна от кабината и дружески прегърна Цвятко. - Нямам думи. И сам война е войн... Откъде изкочи така? Направо неочаквано! Намерил си пътеката. Всичко точно ли е със задачата? Я, да не си ранен?
- Ами. Нищо ми няма.
- Ти откъде все пак, през гората ли? Или по полето се промъкна? Да не би през Горичане?
- Не. По пътеката.
- Браво, юначага! Юначага. А това - колан ли е? Аха, какво, боен трофей? Военна плячка. Уф... тежък, мамка му... главата ще ти пръсне, като нищо... Видях те аз как ги подпука, като подхвана работата. Като кучета ти се нахвърлиха, даже се изплаших, притичах по-близо. Викам си, ще стъпчат Цвятко на земята. Ама къде ти! Рипна нашия като пружина нагоре и през стобора, а тия тъпаци - той хвърли поглед в кабината - по него. По него да ги еба. като глутница. Ама евала, юначага!
Горбузанов нежно го побутна към колата. - Айде, идвай тука.
Цвятко влезе и се настани отзад. Горбузанов с усмивка го огледа.
- Е, браво на теб, младши! Първа акция, а как се справи само... Я чакай, к'во е това...- той завъртя главата на Цвятко към светлината. На лявата му буза аленееше дълбока драскотина.
- А, това ли, от храстите сигурно...
- И фанелката ти е пострадала, ето виж... - Горбузанов попипа разпрания на рамото ръкав и силно подсвирна като забеляза гърба на Цвятко. - Я да еба! Ама, че работа, от к'во това, с кол ли те пернаха?
- Навярно... нищо, дреболия.
Шофьора Пеньо също се завъртя и се надигна през седалката да види.
Горбузанов се засмя. - Е добре, не се брои. Аз, такова, ония мекерета като хукнаха по теб, право тук дойдох и не знам, друго не видях. Е, честно кажи, колко претрепа? Десет? Двайсет?
Цвятко уморено се усмихна. - Ми, не съм ги броил. Не бяха малко.
- Хахаха, утре ще разберем – захихика Горбузанов и намигна на шофьора. - Казах ли ти аз, грешка няма той. Пичага и половина. А колко има пропадат още на първия рейд.
- Че защо? - полюбопитства Цвятко.
- Абе свикват в залата със своите, опознават се – треньори, партньори... Уж нападат, замахват, ама нали знаеш, че сте един отбор, няма да те осакати противника и така. А тука е по-друга работата. Тука – замахнеш ли – удряш на месо. Не жалиш. И те тебе. Нали знаеш пословицата.
- Знам я.
- Ето това е. Мършата си е мърша. МГ – ХVIII. По-точно казано – всички влизат в раздел 22. Мърши. Разбира се някой попадат и в 64-ти и 7-ми. Тия дето са отслужили или вече са били в затвора. Но основно – малолетни пумияри. Бащите им – от забоя в запой, от запой в забой. В училище дремят, барат се по кура; вечер зяпат футбол, лочат вино – и на танци. А там, всичко е ясно. Мислиш да танцуват са отишли? Как не, да им го туря! Ами, че те, мамицата им, ни акъл, ни образование – като родителите си алкохолици. Че те и да говорят с момичетата като хора не умеят, камо ли танци да танцуват. Обаче ножове и боксове да вземат няма да пропуснат. Събират се на глутници и само търсят случай кого да претрепят. Нарочно някой чужд, или пък свой да кажем, ама по-самостоятелен – надънят го яко и друм. После цяла седмица не млъкват. - На! - и Горбузанов удари с длан по седалката. - По сто пъти повтарят: „Аз него как, ние него к'во...“ Ама край с тия... Значи, Цвятко. Накратко: по точка 17 всичко е наред. По 9-та също. Иначе различията са в сближението. Въобще гледай по-живо, разбираш ли, и помни – придържай се към раздел VII-ми без отклонения. И главното, много пъти съм ти казвал и преди, и днес пак ти повтарям – забрави го тоя бокс веднъж завинаги!
- Тъй вярно, старая се другарю Горбузанов, но ми е трудно. Осем години са това...
- Ха, Явор Гробов единайсет е тренирал и нищо. Все едно изобщо не е почвал, иди го виж. А ти какво – биеш се в гард. За чий ти е тоя гард? Ти не си боксьор, не си таеквондист, не си нинджа. Ти си Уебоха на Партията. Помни за точка 9.
- Тъй вярно!
- Това е.
Шофьора се усмихна. - Уебох. Кажи, много ли бяха?
- Ми към 40 души – отговори вместо Цвятко Горбузанов и занавива колана около ръката си. - Пали Пеньо, тръгваме... Въобще, стойката още трябва да я изпипаш... Я чакай... ъъ, мехура трябва да изпразня.
Горбузанов излезе от Волгата
- А, и аз идвам – последва го Цвятко.
- Чакайте бе – шофьора се потутка и също слезе.
След минутка три шумни струй удариха тревите. От земята се заиздига топла пара.
Горбузанов се загледа напред към малчаливата гора, изви гръб и изтръсквайки тежкия си пенис каза: - Тихо падат листата от ясена. А хуят ми трепти в захлас.
Шофьорът Пеньо ситно го раздруса и тихо добави: - Погледнеш небето, и там действително...
Цвятко забели и прибра няколко пъти главичка, дръпна ципа и вдигна очи към звездите и прошепна: - Вузхитително, охуително!


КРАЙ.











(Следва... )