РАЗКАЗ НА ВЛАДИМИР СОРОКИН - Ето какво момчета, - Борисов тежко скочи от хаспела и застана сред разпръснатата по бетонната плоча бригада. - днес ще трябва да събираме листа пред комбината.
Работниците зашумяха, надигайки се от местата си:
- А така. Е това е то...
- Правилно.
- Ти к'во да не си ублажил Фандъкова, че от ръководството ни дават лека работа?
- А къде ще трябва да чистим, старши?
Борисов бръкна в джоба на зеления си дочен панталон и извади пакет "Арда": - От поляната при походния участък и нагоре.
- Ама там е много. Поне половин километър има.
- А ти какво си мислеше?...Без приказки, давайте момци до 9-ти цех за гребла. Там има инструмент и ръкавици. Или... я нека един да иде, че да не се влачим всички като песен.
- Ние с Константин отиваме. - Младен хлопна Самоковеца по гърба през наметнатата ватенка. - Идваш ли Косьо?
- Идвам естествено...Миле, дай да запаля - Самоковеца се пресегна към пакета с цигари.
Бонев му подаде една папироса и предложи на останалите. Борисов бутна своята между зъбите си и я стисна: - Тръгвайте значи. Гледайте само да не оплескате нещо. Четиринайсе гребла. И ръкавици - четиринайсет чифта...А, ей го и новия дофтаса...петнайсет гребла и петнайсет чифта, значи.
Антон се прекачи през купа строителни отпадъци на двора и затича към обекта.
- Ти какво закъсняваш? - благо се усмихна Боросов, дърпайки си от цигарата. - Айде момчета, събирайте се...
Антон забърза към него и притеснено изпуфтя: - Уфф...дъх не ми остана...добро утро...х, другарю Борисов.
- Добро да е. Какво, часовника ли те подведе?
- Ами, нее, влака изпуснах...Уфф...закъснях ли много?
- Спокойно, няма проблем.
- Добро утро, бригада! - Огледа се Антон и поздрави работниците.
- Здрасти!
- И на теб добро.
- Ти що закъсняваш бе, Клюн?
- Преучих май вчера...нали записах, ъъ, такова, в задочния.
- Бат Бойко, да тръгваме ние, к'во само се мотаме тука? - обади се Младен и бутна Самоковеца.
- Вървете, ей сега ще ви настигна...- махна с ръка Борисов. - А ти си стегни куртката, все пак не е още лято...
Запъхтяният Милтенов веднага прилежно взе да се закопчава.
Борисов повдигна ръкава на ватенката си и хвърли поглед към часовника: - 9.15, а още не сме почнали.
- А какво ще правим?
- Ще гребем листа. От поляната при преходния.
- Аа, на чист въздух, браво!
- Имах си хас...Такаа...Цветелина я няма...значи...е, добре. Абе няма к'во да чакаме повече. Да вървим другарю Тони.
Те закрачиха рамо до рамо подир бригадата към изхода.
- А ти к'во си облякъл тия чисти дрехи? Направо като за манифестация си се докаръл. Да не е 9-ти септември?
Антон присви рамене: - Е, чак пък толкова. Нищо особено.
- Ама защо да си мачкаш куртката? Хубава куртка.
- Обикновенна е.
Бригадира весело се засмя, оголвайки едрите си тютюнджийски зъби: - Даа...ето това е то младото поколение. Обикновена викаш...аз такава куртка навремето...ехее..
Двамата стигнаха до входа на предприятието. Облеченият в тъмносив флотски кител портиер тъкмо заключваше портала.
- Ей, Цветанов, пусни ни да минем бе! - весело подвикна Бойко.
- Аа, през въртушката минете, че закъснах заради вас. Ей ги твоите, сега се изнизаха.
- Златане! - чу се глас изотзад. - Помагай.
Антон и бригадира се обърнаха. Самоковеца и Маджо идваха след тях с греблата и ръкавиците, по тях с платнищата се тътреше Златан
- Какво, зор видяхте да не се изсипете? - пристъпи към тях бригадира.
Антон се насочи към Самоковеца и той му бутна в ръцете вързопа с ръкавиците. Борисов посегна към ветрилообразно разпилените по Маджовите плещи гребла, но онзи се отклони встрани.
- Шегувам се, бат Бойко. Какво има да ми тежи толкова, нищо работа.
- Борец е той - обади се Златан.
- Всички ли са здрави? Да няма дефектни?
- Не, не, добри са.
- Добре, минавай напред тогава.
Бригадира се отдръпна и пропусна натоварения Маджо покрай себе си.
Всички един по един се провряха през скриптящата въртушка. На пътя отпред под строй ги чакаше бригадата.
- Браво на Младен, само нови е избрал...
- Семеен е той, всичко съобразява. Стара лисица.
Маджо свали греблата от гърба си: - Хайде, избирайте...
Антон почна да раздава ръкавиците.
Маргина почука с греблото в асфалта: - Добро е, здраво и леко...с такова и целина можеш да копаеш.
- Откъде да почваме, бай Милчо, знаеш ли? - повикна Таки.
- Питайте шефа.
Борисов се огледа и махна с ръка към поляната вляво: - Тая е нашата.
- А отсреща?
- Там бетонджиите ще събират.
- Ясно...Илиеви нали са гъсти с директора...
Осеяната с опадали листа тревна площ се простираше по протежение на каменната заводска ограда, успоредно на неравен ред високи тополи. Техните дълги, почти обезлистени клони, леко потрепваха на есенния вятър и ръсеха шума над главите им. Стиснали греблата в ръце работниците тръгнаха напряко през поляната. Борисов скъса конеца придържащ чисто новия чифт ръкавици. До него Антон заудря дръжката на греблото в асфалта, набивайки желязото навътре.
- Пирони няма. - обади се Антон.
- Какво? Къде това?
- Ами тука...не е заковано...
- А, няма страшно...Я дай - бригадира взе греблото от ръцете на Антон и го огледа. - Абе добре е свързано. Ще издържи, и без гвоздеи е здраво. Греби само по-внимателно и няма да изпадне...Да вървим...
Двамата тръгнаха след другите от бригадата.
- Антон се засмя и метна греблото на рамо: - Даа...първият съботник...
- Как така първият?
- Ми така. Това ми е първия съботник.
- Ти сериозно ли? - удивено го зяпна Борисов.
- Аха. Е, не първият естествено...в училище също имахме съботници...
- Аа, не, това е друга работа. В училище си бил ученик, а тук - пролетарий. Значи наистина е първият. Честито!
Борисов се засмя и се провикна към движещите се отпред работници: - Слушайте момчета! На наш Тонич днес му е първият съботник. А? Как ви се струва?
- Още е девственик значи.
- Браво! Поздравления!
- Пиенето е от него.
- Довечера да черпи.
- Той сега като челник трябва да работи. За пример.
- Ударник значи!
- Гледай ти...първи съботник има човека! А аз съм забравил кога даже... - Борисов прегърна Антон през раменете. - Ами то това си е цяло събитие. Трябваше чрез профкомитета някак да те поздравим ли що ли...
- Ама моля ви се, другарю бригадир...недейте така...
- Трябваше, трябваше. Ама и ти защо не каза по-рано? Така и така кажи...първи съботник...Ей, момчета! - викна той към бригадата. - Почвайте оттук и на купчини трупайте върху платнищата, в права линия, ходом!
Работниците се разпръснаха из поляната и взеха да гребат листата. Борисов примижа срещу изплувалото сред облаците слънце и подпъхна навътре изкочилия изпод яката му шал.
- Е как да не помня аз първия си съботник.
- Наистина ли?
- Помня. Тъкмо войната беше свършила. Значи 44-та, септември. А аз ноември вече постъпих в завода. Точно такъв като тебе бях, само че по-млад. И задочно, разбира се не учех. Не ми беше до училища тогава. И ето, решиха да проведат съботник. За фонда в подкрепа на народния съд и партизанските семейства. Всички заводи се включиха след смените. А смените тогава бяха по 12 часа, не като сега. И съвсем по друг начин се работеше, със съвест. Всички проявяваха съзнание, вникваха...Самоотвержено се работеше значи...и то как, изобщо не може да се сравнява със сегашните...
Той въздъхна и тръгна напред. Антон забърза след него.
Бригадира застана до Джамов, приклекна и вдигна от земята ръждясала консервена кутия. - Ама, е свинство е това нашето! Виж ги, ядат като капиталисти, пият и хвърлят където им попадне. Така живеем ние...а после се чудим: отидем на почивка някъде, а там цялата природа осрана...
Той ядно метна кутията върху купа с листата.
Антон се захвана да почиства тревата открая.
Бригадата работеше мълчешком.
Изведнъж Косьо надигна гръб, захили се и тръсна глава. - Ей!...Опааа...я чуй... - Навири нагоре и назад пристегнатия си в капронов анцунг задник и гръмко пусна газове. - Мето, ти си!
До него Мето се изправи, погледна го съзаклятнически и направи същото. Само че доста по-слабо и кратко.
Маджо се прицели в Димата с дебелия си мръсен палец. - Артилерия...Огън бий! - И лаконично пръдна.
Пашата и Митко маймуняка се подпряха на дръжките на греблата и се изпърдяха почти едновременно.
Златан изду бузи, но само се зачерви като рак и засрамен се отказа.
Маргина се прегъна в силен напън, лицето му се изкриви от напрежението. - Ооле! Оле...оле! - И той пукна слабо три пъти.
Таки вдигна настрани обутия си в кален ботуш крак. - Иии...по изменниците на Родината...за стрелл-ба... - Но и той пръдна слабо.
Борисов удивено поклати глава. - Я да еба! К'во е това бе...какво така откачихте всички изведнъж? За чий хуй?
Самоковеца пусна греблото и разпери ръце. - Как за чий? В чест на първият съботник на нашия колега Тончо беше произведен артирелийски салют с оръдия от едър и среден калибър. Твой ред е сега бат Бойко!
Работниците гледаха към бригадира си усмихнати.
- Давай ветеране, давай по ударно. В теб ни е надеждата!
- Хайде, не ни излагай. Ти си!
- Действай де, какво чакаш? Я не се цепи от колектива.
- Хайде старши...дай пример. Младите от теб се учат.
Борисов се почеса по тила. - Амии, щом е такава работата...
Той леко се напрегна с присвити колене и изпръхтя. До него Антон също се напъна, погледна надолу към чатала си и пръдна първи, но слабо, едва чуто.
- Слаба работа. - измънка той на себе си.
- Нищо де, млад е още...юбилей има човека, простено му е. - изкоментираха работниците.
Всички погледи се насочиха към неподвижно застиналия насред поляната бригадир. Работниците замълчаха. Неговото масивно, обветрено лице, бронзовеещо под лъчите на превалящото слънце, беше повдигнато към небето и дори бъдещето. Плътните устни на бригадира се свиха, мускулите на лицето му заиграха на буци под кафеникавата кожа на скулите. Сивите му вежди безмилостно се смръщиха...
Той едва чуто засетна, наклонил глава.
Стаила дъх бригадата го гледаше със страхопочитание.
...Изведнъж се раздаде мощен, еклив трясък придружен от тътнещо боботене. Маргина се стресна и греблото му падна.
Работниците възторжено заръкопляскаха.
Бате Бойко стисна юмрук и с отсечен замах го вдигна над главата си. - Оле!
Всички му свалиха шапки и притихнали се поклониха.
Той на тях също.
Няма коментари:
Публикуване на коментар