разказ на ВЛАДИМИР СОРОКИНГолобрадият, русоляв Горчо пъргаво се метна на велосипеда и сграбчи намотаните с червен изолирбанд дръжки на кормилото: - Слушай, Чимо...а Захо каза, че бил семеен човек, а не комсомолец някакъв, и ти като си толкова съзнателен, сам да вървиш да се занимаваш с пионерите. Така каза да ти предам.
Седналия в сянката на стрехата Чимшир със сумтене се усмихна: - Да, аз така и така бих заминал утре, и без неговия отказ. Той и предния път, за комбайните такива ги надрънка, че никой нищо да не разбере - трябваше да се обяснява наново. Я по-добре да си гледа магазина там с квитанциите и да си трае. Щом иска, нека се бъхти...
Горчо се захили отблъсквайки се от земята с крак.
Чимо се надигна от скамейката: - А ти му предай, че е лентяй и клатикурец, макар и семеен.
Горчо се засмя и отпраши с колелото по пътя.
Чимо скочи от пруста. Легналата сред тревите Ружа моментално рипна и бясно размахвайки черната си завита опашка се засили към него.
- Марш! Марш оттука!
Той силно плесна с длан по коленете; кучето със скимтене отскочи встрани. Чимо заобиколи постройката, провря се между коловете на оградата, превъртя мандалото на плевнята и отвори вратата. Фенерчето лежеше на най-горната полица на рафта, между рендето и кутиите с гвоздеи. Чимо се пресегна и го пусна в дълбокия джоб на панталона си. Наклони се силно настрана и успя да докопа в десния ъгъл зад рафта начената бутилка ракия, затапена с парче сгънат вестник. Измъкна запушалката и отпи. Парливата течност силно обгори вътрешността на устата му.
Той плю, затъкна гърлото на бутилката, прибра я в джоба си и се огледа: Слънцето отдавна беше паднало в зад потъналия в ракита дом на семейство Курдови; стадата добитък бяха прибрани. Едва забележима мараня пълзеше в долчинката, размивайки тъмните силуети на дворните нужници. В близост на ливадата отпред пасеше спънатия кон на Дойчин цедката.
Чимо нарами лопата, прехвърли се направо през стобора и бавно пое през градините. Картофените лиственици, едва овлажнели от росата, шумоляха около крачолите на панталоните му. Напред излетя падпадък и стремително отлетя в далечината. Чимо прихвана лопатата под лакет и я понесе влачеки дръжката по земята.
Скоро градинските насаждения се смениха с обширно поле люцерна.
Назад, откъм селцето долитаха звуците на танцувална музика. Чимо спря и се обърна. Оттук, откъм хълмистото поле, ясно се виждаше как в приземието на читалището една по една се палеха лампите.
Той се изплю и бързо закрачи напред, стиснал лопатата под мишница.
Високото, аленеещо небе на запад беше чисто; звездите слабо проблясваха над главата му. Отпред тъмнееше гората. Въздухът миришеше на прегоряла от слънцето люцерна, която жално хрущеше смачкана под тежестта на ботушите му.
Чимо спря, извади бутилката и отпи: - Еех, горкичката...
В далечината, откъм горския път се зададе трактор със светнати фарове.
Чимо прибра бутилката в джоба, извади кутия цигари и запуши.
Обработваемото поле почти свършваше, оттук нататък започваше храсталак.
Тракторът с клатушкане се спусна в падината, бръмченето на мотора му отслабна и скоро съвсем се изгуби. С цигара в уста Чимо се мушна в гъсталака; некосената трева му стигаше до пояса.
- Защо...с какво съм виновен...- промълви той пробивайки си път напред. - Ох, какво ли ме чака още...
Закачайки се о ствола на една млада липа, лопатата му се изхлузи изпод мишницата. Той се приведе, вдигна я и я метна на рамо. Отдясно се показа път. Като стъпи на него Чимо се озърна.
Селото едва едва се очертаваше в тъмнината. Прозорците на избите грееха. В читалището свиреше музика на грамофон.
- Вие я назначихте на тая работа, гадове...
Той бързо закрачи по пътя. Отпред, по средата на малка поляна се извисяваше горичка стройни липи.
- Изроди...
Гласът му трепереше.
Пътят тъмнееше под дебел слой прах и ботушите му затъваха в него, копаейки дълбоки следи.
- И, и...но защо не в библиотеката например? Защо?
Той злобно замахна и стовари лопатата в прахта и я повлече след себе си. По небето бавно пълзеше червена примигваща точка - самолет.
Пътят вървеше надясно, но Чимо свърна от него и пое по малката, обрасла с треволяк пътечка към гробището. Изгнила, полусрутена ограда заграждаше едри, гъсторастящи липи. Всичко наоколо беше обрасло с бурен и жилави треви.
Чимо приближи двата силно разкривени кола оказващи входа и се огледа наоколо. В полето нямаше жив човек. Само тиха музика се носеше в далечината откъм скритото зад храсталаците селце.
Той влезе в гробището и тръгна по диагонал, заобикаляйки могилите. Миришеше на влажна гнила дървесина и цветя. Липите тихо шумоляха над главата му. Като заобиколи две - три оградени с колчета могили, Чимо прекрачи един повален дънер и като спря подпря ръце върху дръжката на лопатата.
- Ето го...
Пред него се надигаше тесен продълговат насип, покрит със захабени изкуствени цветя и венци. Той извади фенерчето и го освети. Най-отгоре сред разбърканата хартиена украса, лежеше дъсчица с проста металическа табелка, въху която припряно и несръчно беше гравирано:
ЦОНКА ГУЩЕРОВА ЦЕЛИБАШКА
18 - 01- 64 - 9 -05 - 82
Чимо прехвърли фенерчето в другата ръка, извади бутилката и отпи.
Нещо прошумоля сред избуялата покрай оградата трева. Осветявайки мястото той вдигна от земята буца пръст и я запрати натам. Шумоленето престана. Той се отпусна на колене, попипа дъсчицата на гроба и подсмъркна:
- Ето ме и мен, Цонче...Здравей...
Някаква птица прелетя над гробовете, разсичайки с бързите си криле нощния въздух.
- Аз съм, Цонке...тук съм...
Чимо помълча и изведнъж заплака притиснал нос към хладната метална плочка върху пръста на гроба.
- Цооон...чеее...Цооо...ооон...ч...ееее...
Фенерчето се изплъзна от ръката му.
- Цонееее...Цон...чен...цеее...
Хартиената украса на венците тихо шумолеше в тъмнината при съприкосновението с треперещите му ръце. Той дълго рида, мънкайки нещо под нос. После поуспокоен изтри лице в ръкав и се изсека в шепа. Отпуши шишето с ракия, отпи, постави го край могилата и се изправи: - Ето какво...значи...мила...
След миг Чимо почна припряно да сваля венците от могилата на гроба и да ги трупа отстрани.
- Сега, Цоне...сега...миличка...
Като привърши с венците той събра и изхвърли изсъхналите букети цветя. Под тях върху пръста на гроба лежеха пластмасова чиния спаружено жито, парченца хляб и няколко посивели шоколадови бонбона.
Чимо взе лопатата и се зае да изгребва пръста.
- Сега...сега...Цонче.
Земята беше лека и суха. Като свали ниското хълмче Чимо си плю на ръцете и захвана енергично да копае надолу. Младата луна едва-едва осветяваше гробището. Гъстият липов листак сънно се поклащаше отгоре му. Той копаеше умело, прехвърляйки земята от лявата си страна; лопатата сръчно и отмерено се движеше в ръцете му.
След 15-ина минути Чимо вече стоеше до пояс в ямата, подравнявайки я по краищата: - Не е валяло месец почти...хубаво...
По някое време Чимо се изправи задъхан. Постоя малко, смъкна потната риза от гърба си и я метна към проблясващата в тъмнината бутилка ракия.
- А така...тъй...
Плю си на ръцете и отново се захвана за работа. Сухата рохкава пръст податливо поемаше греблото на лопатата, излиташе във въздуха и почти безшумно се сипеше по склона на образуващия се край гроба насип. Изкопът се увеличаваше и могилата растеше с всяка минута.
Скоро краят му достигна до ръба на ямата, поради което се наложи Чимо да излезе и да прехвърли земята по встрани. Голият му мускулест гръб лъщеше от потта, косите му мазно лепнеха по челото. Като поразчисти мястото той извади цигара, седна и запуши провесил нозе в дупката.
- Танцуват те...както си танцуваха...негодници...
Облак лютив дим влезе в окото му, принуждавайки го да смръщи вежди и да изпръхти: - Да си ебат майкатт...ой...Цонче... - Той се наведе към черния трап и въздъхна: - Отдавна ме боли душата мене, извинявай...изпуснах се.
Ръцете му зашариха отляво върху голата му гръд: - Гадове...и не написаха даже...не писаха...Копелетата!
Като метна настрани угарката той се хлъзна обратно вътре в дупката и продължи да копае. В дълбочина земята си оставаше все така мека и топла. Във въздуха се носеше миризма на прясноотсечени корени и хумус.
След около половин час, когато Чимо хлътна в ямата до раменете стана по-трудно да се изхвърля пръстта. Лопатата се мяркаше все по-рядко над повърхноста. Чимо често спираше за почивка. Купчината пръст отстрани отново застрашително надвисна над ръба.
Скоро острието на лопатата глухо удари в капака на ковчега.
- Ето го.
Чимо почна трескаво да изхвърля пръста, част от която отново се свличаше в краката му.
- Ето...Господи...ето...Цонченце...
Треперещият му глас тихо боботше в ямата. След като поразчисти опипом ковчега, който пукаше и се огъваше под нозете му, той с усилие се измъкна навън. Взе фенерчето и се спусна обратно.
- Ето...ето....аз, сега...
Чимо включи фенерчето. Тапицирания в тъмночервено ковчег се подаваше дополовина от земята. Като постави фенерчето в ъгъла на гроба Чимо бързо изхвърли изпопадалата пръст и го доразчисти. После се опита да издърпа капака. Той беше закован. Чимо не се поколеба и със замах заби острието на лопатата в дъските.
- Даа...лесно те забравиха...гадовете...сега, така...
Той силно налегна върху дръжката встрани; капака на ковчега гръмко затрещя, но не поддаде. Издърпвайки лопатата Чимо се зае да отпаря с ръце тъмната платнена обшивка.
- Цонченце...любима моя....заровиха те те...кучетата мръсни...
След като раздра изгнилата тапицерия той освети мястото и го огледа. После извъртя на една страна ковчега, провря металното острие в процепа и натисна с цяло тяло. Пречеха му стените на ямата, дръжката опираше в тях и свличаше земята. Чимо наклони ковчега още малко; капака затрещя и леко се открехна. Захвърляки лопатата той се вкопчи в дъските с ръце и задърпа на тласъци. С трясък дъските на капака почнаха да се отделят. От процепа блъвна застояла, тежка смрад.
Чимо напъха крак, запъна се, задърпа и успя да отпори капака. Задушливата миризма на гниещо тяло мигновено запълни ямата, замайвайки го за момент. Той изхвърли капака навън, подравни разкривения ковчег и се надвеси отгоре му.
Вътре лежеше трупа на красива, млада девойка, завита до гърдите с чаршаф. Главата и украсена с бяло венче през челото, беше леко извърната встрани. Ръцете и лежаха кръстосани отпред на гърдите.
Чимо освети тялото. Няколко пъргави мокрици, плужеци и бръмбари, налазили ръцете, лицето и синия жакет, уплашено се разбягаха от светлината, криейки се из диплите на дрехите и, зад врата и под главата. Чимо се приведе още, жадно взрян в лицето на покойницата.
- Цонче, Цоненце...
Високото и изпъкнало чело, широките скули и силно изострения нос бяха покрити с обтегната зеленикаво-кафява кожа. Почернелите устни стояха застинали в полуосмивка. В тъмновиолетовите очни кухини вяло пъплеха червеи.
- Цонке мила...Цоненце...изгнила си...как си изгнила само...
Фенерчето се затресе в ръцете му: - За месец само...за един месец. Цонке...миличка...
И той зарида отново.
- Ама аз, аз нали...такова, аз, нали...Цоне...Господи...защо подяволите...ама, че...аз, аз, обичам те!
Чимо се затресе, ронейки сълзи над плесенясалия и жакет: - И...и, виж Цоне, аз винаги съм те обичал...винаги...А Паско, тоя гад, аз вече казах, тая работа...по-дяволите, гадове по-срани...ще я запаля аз лайняната им ферма...ще я за-па-ля, мамка му...мамицата им да еба...
Лъчът на фенерчето неистово танцуваше по стените на ямата.
- Аз, аз...тогава не знаех...негодници, дори не писаха...и...и...не можех да повярвам...а сега, сега, ето какво, ето, ето...Ноненцее!
Той зарида с нова сила, потните му плещи конвулсивно се затресоха.
- Това са те, всичките...гадове мръсни, да ко-пелета...а онзи, онзи...бригадира...аз, аз ще го очистя него, копеле гадно...
Отгоре му се посипа буца пръст.
- Те са виновни за всичко, те, те! А с Койна нищо не сме имали...честно, излъгали са те...нищо общо...аз тебе обичам...обичам ми-лич-каа...милич-каа, миличкаа!
Чимо ридаеше вкопчен в в ковчега. Захвърлената под краката му лопата болезнено се врязваше в коленете му. Вонята на изгнила плът смесена с мириса на потното му тяло изпълни ямата на гроба.
Като се нарева Чимо отри лицето си с ръце, взе фенерчето и освети главата на трупа.
- Цонке...аз наистина не можех. Те дори и писмо не ми пратиха. А аз бях там. Там в казармата. И дойдох отпуска, а те ми викат: "Цонка я утепа токъ". Не можех да повярвам. И още не мога. Цоне! А? Цоне? Цонке! Цонченце!
Той сграбчи и разтърси ковчега.
- Цоне! Ей Цонченце! Аз съм това - Чимшир! Чуваш ли, а? Чуваш ли?
Той млъкна загледан в лицето и. В ямата цареше глуха тишина.
- Цоне. Не ме ли виждаш? Цонче? Цонче? Чуй ме, това съм аз, Чимо! Твоят Чимо, годеника ти!
От почернелите ноздри на мъртвата изпълзя малка стоножка и бързо притичвайки през устните и се вмъкна под яката на жакета. Чимо изпъшка и зачегърта с нокти по обшивката на ковчега.
- Цонке, аз съм...Не, не мога, нищо не разбирам вече. Как се случи, как стана така? На танци ходихме, помниш ли, на реката? И изведнъж...въобще, гадост някаква! Просто нищо не разбирам...а там, те си танцуват...и, мамицата им на всичките! Танцуват те...а, Цонке? Цоне! А-а-а!
Трупът не откликваше. Чимо внимателно повдигна белия чаршаф. Под него се показаха синята рокля и Цонкините крака, обути в черни лачени обувки. Изправи се, постави фенерчето на ръба на ямата и като подскочи се измъкна навън.
Горе беше свежо и прохладно. Вятърът беше спрял да духа и липите стояха неподвижно. Звездите ярко грееха по притъмнялото небе. Музиката в селото беше стихнала. Чимо отмести захвърлената риза, взе шишето, надигна го и отпи два пъти. После още един път. Ракията почти свърши. Той пристъпи към края на ямата, насочи фенерчето и светна вътре.
Любимата му лежеше неподвижно в гроба, изпружила стройните си крака. От тук му се струваше, че тя подканящо му се усмихва и внимателно го гледа. Той се почеса по гърдите и се заозърта настрани. Постоя малко така, после грабна бутилката и се спусна в трапа.
Няколко буци пръст изпадаха върху гърдите на починалата. Чимо ги подритна, подпря бутилката в ъгъла и се приведе над трупа: - Цоне...тии, такова, аз...ъъ, такова де...
Той прокара език по сухите си устни и зашепна: - Цоненце...ами, обичам те аз, аха...аз сега, такова...
Чимо припряно взе да дърпа жакета на умрялата. От него се посипаха редки насекоми.
- Пфуй! Гадини мръсни! - изруга той.
След като раздра плата с ръце, той го свали от вкочаненото тяло. После разкъса и махна полата. Отдолу се показа плесенясалата камизолка. Чимо съдра и нея, изправи се и огледа белезникавото тяло.
От шията на трупа до долната част на корема се точеше дълъг, ръбест разрез, прихванат с чести груби шевове. В разреза пъплеха червеи. Гръдта изглеждаше не по женски плоска. В пъпа се беше завряла мокрица. Тъмното окосмение между краката изпъкваше на фона на бледосинкавата кожа.
Чимо стисна единия от изпъстрените със зеленикави петна крака и го затегли. Кракът не поддаваше. Той опря гръб о стената на гроба, запъна се и дръпна рязко и силно настрани. Нещо затрещя в корема на мъртвата и крака и се разтвори. Чимо заобиколи отдясно и дръпна и другия. Той поддаде свободно.
Чимо се изправи. Цонка лежеше пред него гола с отворени крака. Той приклекна над нея и взе да я души и пипа по чатала.
- Ъ-ъ...да...миличка...даа...
Вагината и беше студена и твърда. Чимо почна да я опипва. Внезапно палецът му хлътна вътре. Той го извади и го освети. Нокътя му беше покрит с мътнозеленикава слуз. Две мънички червейчета яростно се гърчеха залепнали за него. Чимо отри ръка в панталона, грабна бутилката и изля остатъка от ракията върху слабините на умрялата: - Ъъ, ето...виж какво сега...аз...
После бързо покри лицето и горната част на трупа с чаршаф, смъкна си панталона и легна отгоре и.
- Миличка...Цонченце...ето...такааа, ето, ето, ето...
Той се раздвижи напред назад върху нея. Членът му тежко се плъзгаше в нещо студено и лепкаво.
- Да, Цоне...да, да...дааа!
След минута Чимо запъшка, затресе се и изнемощял притихна над ковчега.
- Оох, по дяволите...
Като полежа така върху покрития труп, докато се посъвземе, Чимо стана и света със запалката към члена си. Жълтеникавта слуз по него се смесваше с мътнобялата му сперма. Чимо се изтри с чаршафа и се пригащи.
Метна лопатата навън и с усилие успя да изпълзи от дупката. Горе си пое дълбоко дъх и взе да обикаля из гробището пушейки замислено. После хвърли в ямата капака на ковчега, вдигна лопатата и почна да зарива изкопа.
В селото се върна около четири сутринта. Щом тръгна да прехвърля оградата, заспалата на двора Ружа го залая и се спусна към него.
- Свой, - подвикна Чимо и кучето с радостно скимтене скочи отгоре му. - Свой, свой, псе такова. - потупа я той по гърба, изрита вратата на бараката и върна лопатата на място.
Кучето се умилкваше наоколо му, притискайки топлото си тяло към коленете му, въргаляйки се и мачкайки тревите.
- Стига, марш! - ритна я той. Отиде до прозореца на къщата и силно почука по стъклото. В стаята светна и отвътре надзърна сънената физиономия на майка му.
- Аз съм мамо - усмихна и се той.
Възрастната жена поклати глава и се скри. Подсвирвайки си Чимо тръгна към входа. Резето отвътре се раздвижи с дрънчене и вратата се отвори.
- Къде се шляеш до никое време? Хаймана...съвсем си се забравил!
Чимо влезе в къщата: - Ами къде...с другите, на танци. К'во толкова?
- Няма мира ни денем ни нощем човек! Затваряй вратата - сгълча го майка му и се скри в тъмното.
Чимо пусна резето и влезе в кухнята. Постоя малко в тъмното, гребна вода от ведрото и пи. Отиде до масата, измъкна хляба от панерката и задъвка загледан през прозореца.
- Ще ли лягаш или не? - засуети се майка му около печката.
- Стига де. Ти заспивай, върви, лягай си.
Чимо постоя така дъвчейки хляб, после свали от скрина бащиния си акордеон и тихичко се запромъква към вратата.
- Къде хукна?
- Стига де, мамо, какво ти става...остави ме...
Той излезна на двора и зашляпа бос през мръсотията. Бутна портичката и пое към пчелина. Тук въздухът ухаеше на ябълки и восък. Чимо се промъкна под ниските ябълкови клони и приседна на тясна, паянтова пейчица недалеч от кошерите. Прохладен ветрец подухваше в листака и тихо люлееше смътно различимите в далечината акации.
Чимо разгърна акордеона и заигра по клавишите: "Иии ето идва най-щастливия ден, когато ти ще си далече от мен..."
Но пръстите не го слушаха. Той тихичко си тананикаше склонил глава към инструмента. Мехът на бащиния му "Велтмастер" миришеше на нафталин и стара кожа. Отнякъде дотича Ружа и също заинтересовано го помириса.
Чимо я пропъди и пак засвири, този път по-силно: "Чееервено вино снооощи пих и капка не остааанаа..."
Но пръстите отново не му се подчиняваха; акордеона фалшиво виеше в нощта. Чимо стоеше и въздишаше, полюшвайки отпуснатата си глава.
После изведнъж застина, усмихна се и вдигна очи към небето. Младият месец обкръжен от звезден разсип висеше ниско над пчелина. Чимо пак се усмихна, сякаш припомняйки си нещо хубаво. Разтърси рамене и сграбчи инструмента.
Този път той му отвърна с чиста и стройна мелодия:
" АЗ, ЛЮБИМА МОЯ,
ПОД ПРЪСТТА ЩЕ ТЕ ОТКРИЯ.
ЩЕ ТЕ ПРОСНА И УМИЯ,
ПОЕБА И ПАК ЗАРИЯ..."
Той притисна меха на акордеона докрай и се ослуша. Над селото цареше мъртва тишина.
Скоро пропяха първи петли.
Някаква птица прелетя над гробовете, разсичайки с бързите си криле нощния въздух.
- Аз съм, Цонке...тук съм...
Чимо помълча и изведнъж заплака притиснал нос към хладната метална плочка върху пръста на гроба.
- Цооон...чеее...Цооо...ооон...ч...ееее...
Фенерчето се изплъзна от ръката му.
- Цонееее...Цон...чен...цеее...
Хартиената украса на венците тихо шумолеше в тъмнината при съприкосновението с треперещите му ръце. Той дълго рида, мънкайки нещо под нос. После поуспокоен изтри лице в ръкав и се изсека в шепа. Отпуши шишето с ракия, отпи, постави го край могилата и се изправи: - Ето какво...значи...мила...
След миг Чимо почна припряно да сваля венците от могилата на гроба и да ги трупа отстрани.
- Сега, Цоне...сега...миличка...
Като привърши с венците той събра и изхвърли изсъхналите букети цветя. Под тях върху пръста на гроба лежеха пластмасова чиния спаружено жито, парченца хляб и няколко посивели шоколадови бонбона.
Чимо взе лопатата и се зае да изгребва пръста.
- Сега...сега...Цонче.
Земята беше лека и суха. Като свали ниското хълмче Чимо си плю на ръцете и захвана енергично да копае надолу. Младата луна едва-едва осветяваше гробището. Гъстият липов листак сънно се поклащаше отгоре му. Той копаеше умело, прехвърляйки земята от лявата си страна; лопатата сръчно и отмерено се движеше в ръцете му.
След 15-ина минути Чимо вече стоеше до пояс в ямата, подравнявайки я по краищата: - Не е валяло месец почти...хубаво...
По някое време Чимо се изправи задъхан. Постоя малко, смъкна потната риза от гърба си и я метна към проблясващата в тъмнината бутилка ракия.
- А така...тъй...
Плю си на ръцете и отново се захвана за работа. Сухата рохкава пръст податливо поемаше греблото на лопатата, излиташе във въздуха и почти безшумно се сипеше по склона на образуващия се край гроба насип. Изкопът се увеличаваше и могилата растеше с всяка минута.
Скоро краят му достигна до ръба на ямата, поради което се наложи Чимо да излезе и да прехвърли земята по встрани. Голият му мускулест гръб лъщеше от потта, косите му мазно лепнеха по челото. Като поразчисти мястото той извади цигара, седна и запуши провесил нозе в дупката.
- Танцуват те...както си танцуваха...негодници...
Облак лютив дим влезе в окото му, принуждавайки го да смръщи вежди и да изпръхти: - Да си ебат майкатт...ой...Цонче... - Той се наведе към черния трап и въздъхна: - Отдавна ме боли душата мене, извинявай...изпуснах се.
Ръцете му зашариха отляво върху голата му гръд: - Гадове...и не написаха даже...не писаха...Копелетата!
Като метна настрани угарката той се хлъзна обратно вътре в дупката и продължи да копае. В дълбочина земята си оставаше все така мека и топла. Във въздуха се носеше миризма на прясноотсечени корени и хумус.
След около половин час, когато Чимо хлътна в ямата до раменете стана по-трудно да се изхвърля пръстта. Лопатата се мяркаше все по-рядко над повърхноста. Чимо често спираше за почивка. Купчината пръст отстрани отново застрашително надвисна над ръба.
Скоро острието на лопатата глухо удари в капака на ковчега.
- Ето го.
Чимо почна трескаво да изхвърля пръста, част от която отново се свличаше в краката му.
- Ето...Господи...ето...Цонченце...
Треперещият му глас тихо боботше в ямата. След като поразчисти опипом ковчега, който пукаше и се огъваше под нозете му, той с усилие се измъкна навън. Взе фенерчето и се спусна обратно.
- Ето...ето....аз, сега...
Чимо включи фенерчето. Тапицирания в тъмночервено ковчег се подаваше дополовина от земята. Като постави фенерчето в ъгъла на гроба Чимо бързо изхвърли изпопадалата пръст и го доразчисти. После се опита да издърпа капака. Той беше закован. Чимо не се поколеба и със замах заби острието на лопатата в дъските.
- Даа...лесно те забравиха...гадовете...сега, така...
Той силно налегна върху дръжката встрани; капака на ковчега гръмко затрещя, но не поддаде. Издърпвайки лопатата Чимо се зае да отпаря с ръце тъмната платнена обшивка.
- Цонченце...любима моя....заровиха те те...кучетата мръсни...
След като раздра изгнилата тапицерия той освети мястото и го огледа. После извъртя на една страна ковчега, провря металното острие в процепа и натисна с цяло тяло. Пречеха му стените на ямата, дръжката опираше в тях и свличаше земята. Чимо наклони ковчега още малко; капака затрещя и леко се открехна. Захвърляки лопатата той се вкопчи в дъските с ръце и задърпа на тласъци. С трясък дъските на капака почнаха да се отделят. От процепа блъвна застояла, тежка смрад.
Чимо напъха крак, запъна се, задърпа и успя да отпори капака. Задушливата миризма на гниещо тяло мигновено запълни ямата, замайвайки го за момент. Той изхвърли капака навън, подравни разкривения ковчег и се надвеси отгоре му.
Вътре лежеше трупа на красива, млада девойка, завита до гърдите с чаршаф. Главата и украсена с бяло венче през челото, беше леко извърната встрани. Ръцете и лежаха кръстосани отпред на гърдите.
Чимо освети тялото. Няколко пъргави мокрици, плужеци и бръмбари, налазили ръцете, лицето и синия жакет, уплашено се разбягаха от светлината, криейки се из диплите на дрехите и, зад врата и под главата. Чимо се приведе още, жадно взрян в лицето на покойницата.
- Цонче, Цоненце...
Високото и изпъкнало чело, широките скули и силно изострения нос бяха покрити с обтегната зеленикаво-кафява кожа. Почернелите устни стояха застинали в полуосмивка. В тъмновиолетовите очни кухини вяло пъплеха червеи.
- Цонке мила...Цоненце...изгнила си...как си изгнила само...
Фенерчето се затресе в ръцете му: - За месец само...за един месец. Цонке...миличка...
И той зарида отново.
- Ама аз, аз нали...такова, аз, нали...Цоне...Господи...защо подяволите...ама, че...аз, аз, обичам те!
Чимо се затресе, ронейки сълзи над плесенясалия и жакет: - И...и, виж Цоне, аз винаги съм те обичал...винаги...А Паско, тоя гад, аз вече казах, тая работа...по-дяволите, гадове по-срани...ще я запаля аз лайняната им ферма...ще я за-па-ля, мамка му...мамицата им да еба...
Лъчът на фенерчето неистово танцуваше по стените на ямата.
- Аз, аз...тогава не знаех...негодници, дори не писаха...и...и...не можех да повярвам...а сега, сега, ето какво, ето, ето...Ноненцее!
Той зарида с нова сила, потните му плещи конвулсивно се затресоха.
- Това са те, всичките...гадове мръсни, да ко-пелета...а онзи, онзи...бригадира...аз, аз ще го очистя него, копеле гадно...
Отгоре му се посипа буца пръст.
- Те са виновни за всичко, те, те! А с Койна нищо не сме имали...честно, излъгали са те...нищо общо...аз тебе обичам...обичам ми-лич-каа...милич-каа, миличкаа!
Чимо ридаеше вкопчен в в ковчега. Захвърлената под краката му лопата болезнено се врязваше в коленете му. Вонята на изгнила плът смесена с мириса на потното му тяло изпълни ямата на гроба.
Като се нарева Чимо отри лицето си с ръце, взе фенерчето и освети главата на трупа.
- Цонке...аз наистина не можех. Те дори и писмо не ми пратиха. А аз бях там. Там в казармата. И дойдох отпуска, а те ми викат: "Цонка я утепа токъ". Не можех да повярвам. И още не мога. Цоне! А? Цоне? Цонке! Цонченце!
Той сграбчи и разтърси ковчега.
- Цоне! Ей Цонченце! Аз съм това - Чимшир! Чуваш ли, а? Чуваш ли?
Той млъкна загледан в лицето и. В ямата цареше глуха тишина.
- Цоне. Не ме ли виждаш? Цонче? Цонче? Чуй ме, това съм аз, Чимо! Твоят Чимо, годеника ти!
От почернелите ноздри на мъртвата изпълзя малка стоножка и бързо притичвайки през устните и се вмъкна под яката на жакета. Чимо изпъшка и зачегърта с нокти по обшивката на ковчега.
- Цонке, аз съм...Не, не мога, нищо не разбирам вече. Как се случи, как стана така? На танци ходихме, помниш ли, на реката? И изведнъж...въобще, гадост някаква! Просто нищо не разбирам...а там, те си танцуват...и, мамицата им на всичките! Танцуват те...а, Цонке? Цоне! А-а-а!
Трупът не откликваше. Чимо внимателно повдигна белия чаршаф. Под него се показаха синята рокля и Цонкините крака, обути в черни лачени обувки. Изправи се, постави фенерчето на ръба на ямата и като подскочи се измъкна навън.
Горе беше свежо и прохладно. Вятърът беше спрял да духа и липите стояха неподвижно. Звездите ярко грееха по притъмнялото небе. Музиката в селото беше стихнала. Чимо отмести захвърлената риза, взе шишето, надигна го и отпи два пъти. После още един път. Ракията почти свърши. Той пристъпи към края на ямата, насочи фенерчето и светна вътре.
Любимата му лежеше неподвижно в гроба, изпружила стройните си крака. От тук му се струваше, че тя подканящо му се усмихва и внимателно го гледа. Той се почеса по гърдите и се заозърта настрани. Постоя малко така, после грабна бутилката и се спусна в трапа.
Няколко буци пръст изпадаха върху гърдите на починалата. Чимо ги подритна, подпря бутилката в ъгъла и се приведе над трупа: - Цоне...тии, такова, аз...ъъ, такова де...
Той прокара език по сухите си устни и зашепна: - Цоненце...ами, обичам те аз, аха...аз сега, такова...
Чимо припряно взе да дърпа жакета на умрялата. От него се посипаха редки насекоми.
- Пфуй! Гадини мръсни! - изруга той.
След като раздра плата с ръце, той го свали от вкочаненото тяло. После разкъса и махна полата. Отдолу се показа плесенясалата камизолка. Чимо съдра и нея, изправи се и огледа белезникавото тяло.
От шията на трупа до долната част на корема се точеше дълъг, ръбест разрез, прихванат с чести груби шевове. В разреза пъплеха червеи. Гръдта изглеждаше не по женски плоска. В пъпа се беше завряла мокрица. Тъмното окосмение между краката изпъкваше на фона на бледосинкавата кожа.
Чимо стисна единия от изпъстрените със зеленикави петна крака и го затегли. Кракът не поддаваше. Той опря гръб о стената на гроба, запъна се и дръпна рязко и силно настрани. Нещо затрещя в корема на мъртвата и крака и се разтвори. Чимо заобиколи отдясно и дръпна и другия. Той поддаде свободно.
Чимо се изправи. Цонка лежеше пред него гола с отворени крака. Той приклекна над нея и взе да я души и пипа по чатала.
- Ъ-ъ...да...миличка...даа...
Вагината и беше студена и твърда. Чимо почна да я опипва. Внезапно палецът му хлътна вътре. Той го извади и го освети. Нокътя му беше покрит с мътнозеленикава слуз. Две мънички червейчета яростно се гърчеха залепнали за него. Чимо отри ръка в панталона, грабна бутилката и изля остатъка от ракията върху слабините на умрялата: - Ъъ, ето...виж какво сега...аз...
После бързо покри лицето и горната част на трупа с чаршаф, смъкна си панталона и легна отгоре и.
- Миличка...Цонченце...ето...такааа, ето, ето, ето...
Той се раздвижи напред назад върху нея. Членът му тежко се плъзгаше в нещо студено и лепкаво.
- Да, Цоне...да, да...дааа!
След минута Чимо запъшка, затресе се и изнемощял притихна над ковчега.
- Оох, по дяволите...
Като полежа така върху покрития труп, докато се посъвземе, Чимо стана и света със запалката към члена си. Жълтеникавта слуз по него се смесваше с мътнобялата му сперма. Чимо се изтри с чаршафа и се пригащи.
Метна лопатата навън и с усилие успя да изпълзи от дупката. Горе си пое дълбоко дъх и взе да обикаля из гробището пушейки замислено. После хвърли в ямата капака на ковчега, вдигна лопатата и почна да зарива изкопа.
В селото се върна около четири сутринта. Щом тръгна да прехвърля оградата, заспалата на двора Ружа го залая и се спусна към него.
- Свой, - подвикна Чимо и кучето с радостно скимтене скочи отгоре му. - Свой, свой, псе такова. - потупа я той по гърба, изрита вратата на бараката и върна лопатата на място.
Кучето се умилкваше наоколо му, притискайки топлото си тяло към коленете му, въргаляйки се и мачкайки тревите.
- Стига, марш! - ритна я той. Отиде до прозореца на къщата и силно почука по стъклото. В стаята светна и отвътре надзърна сънената физиономия на майка му.
- Аз съм мамо - усмихна и се той.
Възрастната жена поклати глава и се скри. Подсвирвайки си Чимо тръгна към входа. Резето отвътре се раздвижи с дрънчене и вратата се отвори.
- Къде се шляеш до никое време? Хаймана...съвсем си се забравил!
Чимо влезе в къщата: - Ами къде...с другите, на танци. К'во толкова?
- Няма мира ни денем ни нощем човек! Затваряй вратата - сгълча го майка му и се скри в тъмното.
Чимо пусна резето и влезе в кухнята. Постоя малко в тъмното, гребна вода от ведрото и пи. Отиде до масата, измъкна хляба от панерката и задъвка загледан през прозореца.
- Ще ли лягаш или не? - засуети се майка му около печката.
- Стига де. Ти заспивай, върви, лягай си.
Чимо постоя така дъвчейки хляб, после свали от скрина бащиния си акордеон и тихичко се запромъква към вратата.
- Къде хукна?
- Стига де, мамо, какво ти става...остави ме...
Той излезна на двора и зашляпа бос през мръсотията. Бутна портичката и пое към пчелина. Тук въздухът ухаеше на ябълки и восък. Чимо се промъкна под ниските ябълкови клони и приседна на тясна, паянтова пейчица недалеч от кошерите. Прохладен ветрец подухваше в листака и тихо люлееше смътно различимите в далечината акации.
Чимо разгърна акордеона и заигра по клавишите: "Иии ето идва най-щастливия ден, когато ти ще си далече от мен..."
Но пръстите не го слушаха. Той тихичко си тананикаше склонил глава към инструмента. Мехът на бащиния му "Велтмастер" миришеше на нафталин и стара кожа. Отнякъде дотича Ружа и също заинтересовано го помириса.
Чимо я пропъди и пак засвири, този път по-силно: "Чееервено вино снооощи пих и капка не остааанаа..."
Но пръстите отново не му се подчиняваха; акордеона фалшиво виеше в нощта. Чимо стоеше и въздишаше, полюшвайки отпуснатата си глава.
После изведнъж застина, усмихна се и вдигна очи към небето. Младият месец обкръжен от звезден разсип висеше ниско над пчелина. Чимо пак се усмихна, сякаш припомняйки си нещо хубаво. Разтърси рамене и сграбчи инструмента.
Този път той му отвърна с чиста и стройна мелодия:
" АЗ, ЛЮБИМА МОЯ,
ПОД ПРЪСТТА ЩЕ ТЕ ОТКРИЯ.
ЩЕ ТЕ ПРОСНА И УМИЯ,
ПОЕБА И ПАК ЗАРИЯ..."
Той притисна меха на акордеона докрай и се ослуша. Над селото цареше мъртва тишина.
Скоро пропяха първи петли.
Няма коментари:
Публикуване на коментар