Харалампи Харитонов подхвърли към оглището две сухи елови клонки; огънят мигновно ги сграбчи, протегна се нагоре и поривистите му езици зализаха дъното на висящото над него окадено ведро.
Авакум цаков се загледа в гърчещите се сред пламъците клонки, после погледа му се премести към очарованите от пламъците младежки лица. - Разкошен огън, нали?
Захо тръсна утвърдително глава. - Даа...
Койна зиморничаво потръпна със слабичките си рамене. - А аз, другарю Цаков цяла вечност откак не съм стъпвала в гората. От осми клас.
- Че защо? - той свали очила и мижейки късогледо взе да ги потрива с носна кърпа.
- Ами, някак времето не стига - оправда се Матушева.
- А защо не искаше да дойдеш с нас на Лонгоза тогава ?- насмешливо я подкачи Борил.
- Не можах.
- Кажи си, че те е мързяло и толкова.
- Въобще не е вярно. Боледувах.
- От нищо не си боледувала.
- Болна бях.
Авакум Цаков помирително протегна тясната си длан с тънки, муршави пръсти. - Стига вече, Бобо, остави Койна на мира...
Вие деца, по-добре вижте каква красота е наоколо. Ослушайте се... Тишина.
Учениците заоглеждаха околноста.
Поривистите пламъци на огъня хвърляха златисти отбясъци върху тъмните силуети на храстите и младите върби. Зад тях като неподвижна стена тъмнееше високата смесена гора, в яркото звездно небе над която висеше огромна луна. Цареше дълбока нощна тишина, нарушавана единствено от пращенето на съчките в огъня. Във въздуха се носеше опияняващия аромат на река,
влажна тиня и листа и горяща хвойна.
- Яко-о-о... - възторжено проточи, изправяйки се на крака, къдрокосият, широкоплещест Жеко. - Точно като в "Гераците".
Авакум Цаков се усмихна на това сравнение, от което покрай младоликите му, скрити зад дебелите стъкла на очилата очи се очертаха весели бръчици. - Даа, деца, гората това е удивително природно явление. Осмото чудо на света, както е казал Ленин.
Гората никога не може да ти дотегне, да ти доскучее в нея. А колко богатства крие само! Кислород, дървесина, целулоза... А горските плодове и гъби? Цял склад. Човек трудно би си представил живота без гората. Невъзможно е да се живее без тази красота...
Той млъкна загледан в тъмната, неподвижна стена на дърветата. Децата също обърнаха глави натам.
- Гората, другарю Цаков, разбира се, е нещо хубаво - с предизвикателна усмивка избоботи Жеко. - Но техниката все пак е по важна. - и той чукна по висящия през рамото му портативен магнетофон. - Без техниката сега и крачка не можеш да направиш.
Авакум Цаков се обърна към него и внимателно го изгледа. - Техниката... Е, какво Денкин, техниката безусловно дава много на човека. Но мен ми се струва, че главаното е тя да не го засенчва, да не го поставя на по-заден план. Виж гората не би могла да направи това никога.
Всички погледнаха към Жеко.
Кривейки долната си устна той повдигна рамене. - Ама не, аз не такова...просто...
- Просто си се побъркал с тая естрадна музика, ето какво - прекъсна го Койна. - Без това сандъче на рамото и крачка не можеш да направиш.
- И какво, това лошо ли е? - изгледа я той изпод вежди.
- Не е лошо, а вредно - засмя се тя. - Ако оглушееш никой няма и да разбере.
Младежите около огъня дружно се разсмяха.
Авакум Цаков благосклонно се усмихна. - Ей и ти Матушева, ти по-добре не си бутай пръста в устата му, не си търси белята.
- Ама, той какво, другарю Цаков, мъкне се като чалнат с това чудо...
- Ами ти, бе? - избоботи Денкин. - Ти да не би да можеш без твоята консерватория?
- Само че това е класическа музика умнико! Бах, Моцарт, Хайдн. А при тебе някакви разчорлени кращят и вият.
- Ти си чорлава.
Авакум Цаков внимателно притиска Денкин по рамото. - Е-е, Жеко, стига. Все пак ти нали се каниш да кандидатстваш въс ВВВУНС? А на летците е нужна издръжливост.
- Аз няма да ставам летец, а конструктор - измуча почервенелият ученик
- Още повече... Вижте какво младежи, дайте да се възползваме от хубавото време и да си припомним астрономията.
Авакум Цаков се изправи, отдалечи се малко от огъня и като напъха ръце в джобовете на тънката си куртка, вдигна поглед към небето. То бе тъмновиолетово; звездите светеха необичайно ярки и изглеждаха съвсем близки. Краят на ослепително бялата луна висеше леко срязан.
- По-ясно и нагледно от всякакви учебни карти - тихо прошепна учителя и с бързо, лаконично движение намести очилата на носа си. - Такаа... Кое ще е това вертикално съзвездие, ето там? - той протегна ръка в небето. - Е, кой е най-смел? Дойчине?
- Косите на Вероника - неуверено отвърна Папаризов.
Авакум Цаков отрицателно поклати глава. - То е вдясно и малко по-високо. Ето го, под Ловджийска хрътка... Жеко?
- Касиопея! - високо и ясно изрече Данкин, отмятайки назад глава, с ръце в джобовете. - Точно така - Касиопея.
Стоящия край него Цонко се подсмихна.
- Две с минус - каза другаря Цаков и бързо посочи. - Ето я твоята касиопея, до Цефей.
Матушева високо се изхили.
Данкин се почеса по тила и присви рамене. - Ами те общо взето приличат наа...
- На тебе приличат! - провикна се Койна иззад гърба на Цонко и шляпна Жеко по врата.
- Откачалка - засмя се добродушно Жеко.
Авакум Цаков невярващо се обърна къма тях. - Наистина ли не знаете? Боре?
Борил мълчаливо поклати глава.
- Койна ти?
Матушева с въздишка повдигна рамене.
- А ти, Григоре? Можеш ли да отговориш?
- Просто след изпита всичко ми се разбърка в главата, дръгарю Цаков... - провлачи Бачев.
Жеко се усмихна и побутна с крак навътре една изпаднала от огъня главня. - На някой им са разбъркало, а на други напротив - направо излетяло. Като в аеродинамическа тръба.
Учениците шумно се разсмяха.
- А ето Цонко със сигурност знае, по очите му личи - обърна се Койна към Маджаров.
Маджаров притеснено извърна лице от пламъците на огъня..
Авакум Цаков премести поглед върху неговия продълговат, замислен профил. - Знаеш ли Цоньо?
- Зная другарю Цаков. Това е съзвездието Змей.
- Точно така, - утвърдително кимна с глава учителя, - браво! А над Змей какво има?
- Северната корона - сдържано отговори Маджаров в пълна тишина.
- Правилно, Северна корона. В нея има 3 звезди от първа величина. А отляво, що за съзвездие е това?
- Херкулес.
- Хм. Браво! А в дясно?
- Биволар.
Авакум Цаков широко се усмихна. - Шест плюс.
Жеко с възхищение поклати глава. - Ей, Цоньо, страшен си! Същински Джордано Бруно.
Маджаров се взираше в небето, притеснено мачкайки пеша на куртката си.
Неочаквано кипналата вода преля над ръба на ведрото и със съсък се изля над огъня.
- Уух ти, изпуснахме го! - засуети се Данкин, грабвайки края на прехвърления над огнището клон, върху който висеше ведрото. - Гриша, сваляме го, бързо. На три.
Григор сграбчи другия край. Двамата свалиха ведрото от огъня и внимателно го поставиха на посипаната с пепел трева отстрани.
Авакум Цаков се приближи и се надвеси над него. - Аа, кипна, давайте чая.
Учениците взеха да изсипват във врящата вода чай от предварително извадени от раниците им пакетчета.
- А може и концентирано мляко, направо вътре, а? - въпросително погледна матушева.
- Какво пък, добра идея - кимна учителят.
Жеко извади два пакета сметана от джоба на анурака си и ги разкъса със зъби. Койна през това време бъркаше течността със свежооткършена клонка. Борил сръчно отвори кутийка млечен концентрат и я обърна над ведрото. Два гъсти, лепкави бели ручея се проточиха надолу. Скоро младежите и учителя с удоволствие пиеха сладък, ароматен чай, посръбвайки от канчетата си.
Влажният нощен ветрец раздвижи пламъците на угасващия огън, довявайки свеж речен мирис. Отслабващите огнени езици танцуваха над янтарната жар, колебаейки се - ту утихвайки, ту припламвайки за момент отново.
- Идеално е за печене на картофи, а? - предложи Борил, отсръбвайки от чая.
- Супер - съгласи се Жеко и примижвайки срещу жарта почна да разравя въглените с пръчка.
Авакум Цаков си допи чая, постави канчето върху един близък пън и се протегна. - Койна, ти май за текстилния се готвеше? - попита той.
Канчето на Матушева замръзна пред устата и. Тя погледна към него, после отпусна ръка и премести поглед към огнището. - Ами, аз другарю Цаков... аз... - Койна шумно пое въздух и твърдо произнесе. - Аз реших да постъпя в тъкачната фабрика.
Децата мълчаливо се обърнаха към нея.
Данкин, ровейки в жарта удивено хлъцна. - Стига бе, майтапиш се! Пълна отличничка и... на стана. Шпулки да намотва...
- Изобщо не е твоя работа, разбра ли! - сряза го Матушева. - Да, отивам във фабриката като най-обикновена труженичка. Защото искам да усетя производството. Истински. А със стойноста на моите шестици съм наясно...
Данкин вдигна рамене. - Но в такъв случай можеш да постъпиш и задочно, или във вечерния. А така само да бачкаш...
- Аз пък си мисля, че е много по-добре просто да поработя една година във фабриката и след това да постъпя редовно в института. Тогава и учението ще ми е по-леко и живота ще ми е по-ясен. Да, в нашето семейство всички са били потомствени тъкачки. И баба, и мама, и кака.
- Правилно, Койне - кимна утвърдително Дойчин. - На мен дядо ми ми е разказвал за младите инженери в завода - пет години обучение, а от практика хабер си нямат. Като жаби в кълчища.
Авакум Жаков разбиращо я погледна в очите. - Отлично Матушева. А после, когато влезеш в института ти ще учиш много по-добре. А опита във фабриката - това е от голяма полза. Аз също по мое време, преди да постъпя в МГУ, поработих година като обикновен лаборант в обсерваторията. За това пък после, на практическите занятия се ориентирах къде-къде по-добре от другите студенти.
Жеко се почеса по тила. - То тогава и аз може така, отначало да поработя като лаборант в аеродинамическата база.
Седналият редом с него Григор го хлопна с юмрук по рамото. - Именно, Жекич. Ти ще стоиш в тръбата вместо самолет.
Учениците дружно се разсмяха на шегата.
- И цялата магнетофонна дандания ще му изхвръкне от тиквата. - надвика всички Матушева, предизвиквайки нов взрив от хохот.
Данкин размаха ръце. - Я стига сте се напъвали... Какво ви е, като някакви побъркани... слагайте картофите, че въглените ще истинат...
Учениците почнаха да вадят картофите от раниците си и да ги хвърлят в жарта. Жеко веднага ги заривяше, ловко местейки ги с пръчката.
Борил се наведе над празното ведро. - А, чаят свършил вече!
- То нямаше много, половин ведро всичко. Понеже изкипя...
- Момчета, изпратете някой за вода! - високо разпореди матушева. - Ще сварим нов чай.
Авакум Цаков подхвана ведрото. - Аз ще отида.
Застаналият плътно до него Цонко протегна ръка. - Другарю Цаков, по-добре аз.
- Не, не - учителят успокояващо повдигна длан. - Краката ми оттекоха, заседях се.
- Тогава, може ли да ви придружа? Все пак далечко е за носене.
Авакум Цаков благосклонно се усмихна. - Е, да вървим.
Двамата тръгнаха рамо до рамо към гората. Ниската юнска трева меко шумолеше под краката им; празното ведро в ръката на учителя тихо подрънкваше. Високи, осветени от луната храсти ги заграждаха отвсякъде, принуждавайки ги да се провират помежду им, отмахвайки от лицата си влажните им клонки.
Авакум Цаков спокойно водеше напред, подсвирквайки си тихичко и мелодично. Като влязоха в гората въздухът веднага стана по-хладен; ведрото зазвъня по-ясно.
Авакум Цаков застана на място и посочи с глава нагоре. - Гледай Цонко.
Маджаров вдигна очи. Отгоре през слабо поклащащите се листа проникваха мътнобели ивици лунна светлина, а самата луна просветваше зад върховете на високите ели. Сноповете млечнобяла светлина косо падаха по стволовете на дърветата и посребряваха кората им.
- Каква прелест само! - прошепна учителят, намествайки очилата си, в стъклата на които призрачно блуждаеше луната. -
Отдавна не я бях виждал такава. А ти?
- Аз също - припряно измърмори Маджаров и добави: - Луната, каква е ярка...
Авакум Цаков мълчаливо се любуваше на гледката.
След някое време Маджаров наруши тишината. - Другарю Цаков, а дали нашият клас, ще се събира ли всяка година?
- Разбира се... Какво, доскуча ли ти вече?
- А не... - смути се Цонко. - Просто... аз така...
- Какво ти? - обърна се учителят към него.
- Ами аз...
Той замълча и изведнъж бързо заговори, нервно скубейки листата на орешника. - Просто... Вие толкова направихте за мен, другарю Цаков... ето кръжока, и астрономията обикнах заради това... А сега - абитюрентски бал и край. Не, аз разбирам, че сме длъжни да бъдем самостоятелни, но въпреки това... аз...
Цонко замря за момент и бързо продължи с потрепващ от вълнение глас. - Благодаря ви за всичко, другарю Авакум Цаков. Аз... аз... никога няма да забравя какво сте направили за мен. През целия си живот. Никога! И вие... вие... вие сте велик, истински човек!
И той сведе глава. Устните му трепереха, пръстите трескаво мачкаха влажните листа.
Авакум Цаков несръчно го прегърна през раменете. - Но защо така, защо така, Цонко?
За минутка двамата постояха мълчаливо.
После учителят заговори - тихо и меко. - Твърде малко са великите хора на света Маджаров... Цонко.Аз не съм велик човек, а съвсем обикновен гимназиален учител. И ако ти смяташ, че наистина съм успял да ти помогна в нещо, то аз съм истински доволен. Благодаря ти за топлите думи. Ти си способен младеж и аз мисля, че от теб би трябвало да излезе чудесен учен. А да се растройваш, според мен, няма за какво. Пред теб е новият живот, новите приятели, новите книги. Така че поводи за мрачното ти настроение не виждам.
Той потупа Маджаров по гърба. - Сигурен съм, че всичко ще бъде наред. Класът ви е задружен, всяка година ще се срещаме. А при мен можеш да идваш когато поискаш. По всяко време. Винаги ще ми е приятно.
Цонко радостно повдигна глава. - Наистина ли?
- Разбира се, разбира се - засмя се Авакум Цаков и лекичко го побутна напред. - Да вървим, че другарите ти няма да дочакат чая.
Те закрачиха през призрачно осветената гора. Ведрото отново взе да се мотае и подрънква в краката на учителя; съчките запращяха под краката им. Авакум Цаков вървеше напред, внимателно отстранявайки от пътя им гъвкавите клони на храстите, придържайки ги с ръка.
Гората изведнъж отстъпи и свърши със стръмен сипей, обрасъл по края с дребен храсталак. В ниското блестеше тясната лента на реката, прикрита сред буйно израсъл камъш. Зад нея продължително се точеше висок, гъст храсталак и едва в далечината се надигаше тъмния боров масив.
Авакум Цаков застана на края на стръмнината, безмълвно изучавайки разкрилата се панорама. После тръгна надолу и енергично, по младежки се спусна по стръмния пясъчен сипей към водата. Цонко затича подире му.
Край реката пясъкът беше плътен и мокър. авакум Цаков стъпи върху един легнал във водата пън и загреба с ведрото.
- А такааа...
Вляво, изпод гъстия камъш излетя бекас и с крясък отлетя в далечината.
- Ееех... каква красота... - каза учителет, отпускайки пълното ведро на пясъка. - Ето това се казва истинска природа Цонко.
Той помълча замислено, после напъха ръце в джобовете на куртката си и продължи. - И колко хармонично е съчетано всичко тук. Премислено. Непроизволно. Ето от кого трябва да взимаме пример - от природата. Аз, признавам си, не дойда ли тук поне един път в месеца, направо не мога да работя.
Той отправи поглед в далечината. Боровата гора се простираше до самият хоризонт, плавно преливайки се в розовеещата мъгла на източното нощно небе.
Маджаров едва чуто промълви. - На мен, другарю Цаков това място също много ми харесва. Аз обезателно някой ден пак ще дойда тук. Ще идвам.
- Идвай - кимна учителят. - Тук като че ли черпиш сила. Някаква душевна чистота. Сякаш пиеш вода от омъгьосан кладенец. И от тази вода, Цонко, душата се пречиства. Всичката дребнавост, мръсотия, суета попиват в ето този пясък...
Той вдигна ведрото и тръгна нагоре по рохкавия сипей.
На върха Цонко протегна ръка към дръжката. - Другарю Цаков, може ли да го понося?
- Носи - усмихна се учителят, подаде му ведрото и добави. - Върви, идвам след теб. Искам да подишам малко горски въздух.
Маджаров подхвана тежкото ведро и пое към гората.
Авакум Цаков стоеше на края на стръмнината, скръстил ръце на гърдите си, загледан право напред.
Като измина двайсетина крачки Цонко спря и се огледа. Неподвижната фигура на учителя ясно се открояваше между стволовете на дърветата. Той свърна встрани, мина зад една млада елхичка и постави ведрото на земята в краката си.
Учителят постоя така около пет минути и после влезе сред храстите провирайки се странично. Промъквайки се между две близкорастящи ели той спря, разкопча си колана, смъкна си панталона и клекна. Широка ивица лунна светлина падаше отгоре му, осветявайки гърба, главата, скръстените върху коленете му ръце.Чу се слаб, прекъсващ звук отизпускане на газове. Авакум Цаков склони глава тихо простенвайки и до слуха на Цонко отново долетя същия звук - по-силен и не толкова продължителен.
Маджаров наблюдаваше иззад елхичката, нервно потривайки игличките и с пръсти.
Някъде в тъмнината протяжно закрещя незнайна нощна птица.
След известно време Авакум Цаков се надигна, протегна ръка и откъсна няколко листа от най-близкия храст. Избърса се с тях, вдигна си панталона и се закопча свирукайки. После спокойно се насочи натам откъдето между стволовете на дърветата се мяркаха отблясъците на огъня.
Учителят вървеше уверено и твърдо, газейки нападалите клони; очилата му проблясваха в нощта. Скоро мършавата му фигура се изгуби в горската тъмнина, а малко след това стихна и звукът от тихото му свирукане.
Цонко постоя на място, ослушвайки се в мрака, после вдигна ведрото и тръгна напред. Прекрачвайки един дънер той невнимателно люшна кофата - студената вода плизна в обувката му. Прихващайки по-здраво ведрото с другата ръка, той заобиколи един храст и се отправи към двете близкорастящи ели. Лунните лъчи огряващи стволовете им караше кората им да сребрее на фона на тъмния храсталак.
Маджаров се провря покрай тях и спря на място. Пред него лежеше неголяма, залята с лунна светлина полянка. Ниската трева блестеше от росата, листата на орешниците изглеждаха сребисто сиви. Във въздуха се усещаше едва доловимия мирис на свежи лайна.
Цонко се озърна наоколо. Навсякъде около него неподвижно се извисяваха тъмните силуети на дърветата. Той погледна напред, направи две крачки и пускайки ведрото застана на колене.
Малка лайняна купчинка се гушеше в тревата пред него и мазнокафеникаво проблясваше. Цонко се наведе и доближи лицето си към нея. От това растояние лайната миришеха силно. Той взе в ръка едно от слепените саламчета. То бе меко и топло. Той го целуна и почна бързо да го яде, жадно отхапвайки и мажейки лайното по устните и пръстите си.
Някъде далеч отново се обади нощтна птица.
С треперещи ръце Маджаров грабна другите две саламчета и последователно отхапвайки ту от едното ту от другото бързо ги погълна.
В гората беше абсолютно тихо.
След като облиза и най дребните трошички и щателно изтри ръце в тревата, той наклони ведрото и жадно пи. Черната бездънна вода се люшна към лицето му; заедно с нея се разлюля и луната и отразените в нея съзвездия.
Цонко дълго и жадно пи обхванал ламаринената кофа с потните си длани, наблюдавайки как на повърхноста и се разпада в проблясъци вертикалната конфигурация на съзвездието Змей.
_______________
Няма коментари:
Публикуване на коментар